Мосад (По пътя на измамата)
- Автор: Островский Виктор, Хой Клэр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Киров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мосад (По пътя на измамата)». Краткое содержание книги:
Още по-кратко: „Ние сме най-добрите“…
Почти няма световна сензация, в която те да не са набъркани.
От перфектни екзекуции до невероятни „ужилвания“ за милиони.
И всичко това само с 1200 души щат, включително секретарките и чистачките.
Най-тежкото проклятие в „Мосад“: „Дано прочета за теб във вестника!“
Е, Виктор Островски, бившият катса (оперативен офицер) го направи.
И потресе читателите в целия свят.
По същото време в отдела пристигаха и много африканци с различни поръчения. Останах на работа там с два месеца повече от предвиденото по настояване на Ами. Това бе за мен както комплимент, така и полезна отметка в личното ми досие.
Често се разказваше историята с „цамбур-машината“ като илюстрация на странните и безполезни неща, за които африканците харчеха парите си. Попитали един африкански държавен глава дали притежава цамбур-машина. Той нямал, затова му предложили да му построят една за 25 милиона долара. Над реката прехвърлили гигантско скеле, дълго повече от 300 метра и високо близо 200. Тогава конструкторът отново отишъл при държавния глава и казал, че му трябват още 5 милиона за довършителни работи. После поставил под скелето мощен елеватор, който носел кълбо от неръждаема стомана с диаметър 20 метра. Когато всичко било готово, в деня на откриването на брега се събрали десетки високопоставени служители и делегации от съседни африкански държави, за да видят как работи чудната машина. Щом я пуснали, елеваторът бавно тръгнал към края на скелето, отворил се и огромното кълбо паднало във водата — „цамбур“.
Това е само виц, но не е много далече от истината.
Никога по-късно не видях толкова много пари накуп в ръцете на най-различни хора, както когато работех при Ами. „Мосад“ смяташе, че всички тези сделки създават основата за бъдещи дипломатически отношения, така че парите нямаха особено значение. Но, разбира се, бизнесмените търсеха максималната печалба и прибираха солидните си проценти.
Последната ми задача при Ами бе четиридневната обиколка из Израел с мъж и жена от комунистически Китай, които искаха да закупят електронна апаратура.
Те се ядосаха, че им показваме оборудване с по-ниско качество от това, което самите те произвеждат. Дори се оплакаха:
— Какво всъщност искат да ни продадат, чорапи ли?
Това ми се стори много смешно, защото самият аз често казвах, че ако можехме да продаваме чорапи на китайската армия, икономиката ни ще процъфти. Всички щяхме да се захванем с плетене.
Но никой не обърна достатъчно внимание на двойката от Китай, и то защото Ами реши на своя глава, че не са високопоставени. Той взимаше еднолично решения за външните работи на Израел, без да се допитва до никого. Бе удивително. През целия си живот Ами бе работил на държавна служба, с държавна заплата, но живееше в палат на север от Тел Авив всред малка дъбрава, негова лична собственост. Понякога се отбивахме там през празниците да пийнем по нещо и винаги срещахме бизнесмени, шляещи се по моравите му със скара на открито. Веднъж го попитах:
— Как го правиш всичко това? А той ми отвърна:
— Работа здраво, спестявай, и ти също ще го постигнеш.
Да, несъмнено.
Следващото ми разпределение беше в „Цомет“ (или „Мелука“) към бюрото за Белгия, Холандия и Люксембург (Бенелюкс), където част от работата ми се състоеше в това да одобрявам молбите за датска виза.
Това бюро в „Цомет“ е в служба на центровете, а не ги ръководи. В „Цомет“ командващият център е шеф и в повечето случаи е равен по чин с началника на съответния клон. (За разлика от „Кайсарут“, където доскоро бях работил. Там решенията за съответните клонове се вземат в бюрото, така че свръзката в Лондон например е пряко подчинена на началника на лондонското бюро в Тел Авив, който има пълна власт.)
Първият клон в „Цомет“ има няколко бюра. Едно от тях е „Бенелюкс“ и отговаря също и за скандинавските страни (центровете са в Брюксел и Копенхаген); после идват Френското и британското бюро с центрове в Лондон, Париж и Марсилия.
Вторият главен клон е съставен от италианското бюро с центрове в Рим и Милано; германското и австрийското бюро в Хамбург (по-късно го прехвърлиха в Берлин); а също и „летящото бюро“ в Тел Авив, чиито катси летяха до Гърция, Турция, Египет и Испания, когато се наложеше.
Началникът на център е равен по чин с началника на клона и дори понякога е по-високо от него, защото може направо да се обърне към шефа на отдела. Йерархията обаче често не се зачита, защото, ако не получи разрешение от шефа на отдела, той би могъл да поиска такова от командващия на всички европейски клонове в Брюксел. А що се отнася до изпълнението на текущите задачи, той (началник-центърът) е по-високо дори от шеф на отдел. Обаче по този въпрос непрекъснато имаше разногласия и с всяка смяна в личния състав се променяше и балансът във властта.
В „Мосад“ не съществува понятие като заповед. Така е по-добре. Никой не се дразни излишно, а и никой не е задължен да изпълни това, за което е помолен. Повечето имат по един или двама шефове в своя защита — първият е явен, а вторият скрит. Явният те бута нагоре в йерархията, а скритият е, за да те измъкне, когато оплескаш нещо. Затова непрекъснато се душеше кой зад кого стои и защо.