Мосад (По пътя на измамата)
- Автор: Островский Виктор, Хой Клэр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Киров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мосад (По пътя на измамата)». Краткое содержание книги:
Още по-кратко: „Ние сме най-добрите“…
Почти няма световна сензация, в която те да не са набъркани.
От перфектни екзекуции до невероятни „ужилвания“ за милиони.
И всичко това само с 1200 души щат, включително секретарките и чистачките.
Най-тежкото проклятие в „Мосад“: „Дано прочета за теб във вестника!“
Е, Виктор Островски, бившият катса (оперативен офицер) го направи.
И потресе читателите в целия свят.
— Аха, знаехме го — отвърна той.
Тогава Ами ми нареди да отида в Кфар Сиркин, където тренираха спецслужбите на Шри Ланка, и да им доставя всичко, от което имат нужда, а привечер да ги отведа в Тел Авив. Но изрично ме предупреди да съгласувам работата си с Йоси, който наскоро бе прехвърлен в същия отдел.
Йоси бе прикрепен към друга група, обучавана от израелците. Но те не биваше да се срещат с моята. Бяха тамили, най-непримиримите врагове на моите синхали.
Тамилите, които в мнозинството си са хиндуисти, твърдят, че след обявяването на независимостта на Шри Ланка от Великобритания (под името Цейлон) са били дискриминирани от преобладаващите на острова будисти, известни като синхали. От 16-те милиона население 74% са синхали и само 20% тамили, съсредоточени главно в северните области на страната. През 1983 година група тамилски партизани, известни с прозвището „Тамилските тигри“, започват въоръжена борба, чиято крайна цел е създаването на независима държава под името Илам. Битката се води и досега, а жертвите и от двете страни възлизат на хиляди.
Тамилите намират най-широка подкрепа в южния индийски щат Тамил Наду, където живеят близо 40 милиона техни братя. Много тамили от Шри Ланка са се заселили там бягайки от кръвопролитията, и шриланкското правителство обвинява властите в Индия, че въоръжават и тренират тамилите. А би трябвало да обвиняват за това „Мосад“.
Тамилите се обучаваха в морската база на командосите. Усвояваха десантните техники, минирането, съобщенията и как най-лесно да се справят с кораби от типа на „Девора“. Групите бяха от по 28 човека, затова решиха Йоси да заведе тамилите в Хайфа, а аз синхалите в Тел Авив. Така щяхме да избегнем случайни срещи.
Истинският проблем се появи след около две седмици, когато и тамилите, и синхалите заминаха за тренировки в Кфар Сиркин едновременно, естествено, без да го подозират. Базата е сравнително голяма, но въпреки това веднъж двете групи се разминаха на десетина метра, докато правеха сутрешната си разгрявка. Щом приключиха с основните тренировки в Кфар Сиркин, синхалите заминаха за военноморската база, за да изучат техниките, току-що усвоени от тамилите. Разминаха се за минути. Трябваше да измисляме какви ли не наказания или среднощни упражнения, за да не се засекат и двете групи едновременно в Тел Авив. Действията само на един човек (Ами) можеха да обърнат с главата надолу цялото политическо положение в Израел, ако тези групи се бяха срещнали. Сигурен съм, че Перес не би мигнал през нощта, стига да знаеше какво става. Но, разбира се, той така и не узна.
Когато трите седмици вече бяха към края си и синхалите се подготвяха да заминават за Атлит, строго секретната военноморска база на командосите, Ами ми каза, че няма да иде с тях. „Сейрет Маткал“ щеше да поеме обучението им. Това беше елитен разузнавателен отряд, именно те проведоха известното нападение при Ентебе. (Командосите са еквивалентни на американските морски пехотинци.)
— Виж, възниква проблем — рече Ами. — Пристигат 27 индийци от техните антитерористични части.
— Господи — възкликнах, — сега пък тези! Най-напред синхали, после тамили, а накрая и индийци. Кой ли още има да идва?
Индийците трябваше да тренират в същата база, където бяха Йоси и тамилите. Неприятно, а и нестабилно положение. На всичкото отгоре имах да върша и работата си в офиса и да предавам ежедневни отчети. Всяка вечер водех групата от Индия на ресторант, като предварително се уверявах, че няма шанс да се засечем с другите. Ежедневно получавах по 300 долара в израелски пари, за да покривам разходите около индийците.
По това време се срещнах с г-н Кей. Той беше генерал от военновъздушните сили на Тайван и бе дошъл в Израел като представител на тяхното разузнаване. Работеше към японското посолство и искаше да закупи оръжие. Наредиха ми да му покажа какво предлагаме, но нищо да не му продавам, защото тайванците щяха да започнат серийно производство на всичко, което купеха от нас, и Израел щеше да се сдобие с нов конкурент на оръжейния пазар. Заведох го в Галилея, в заводите „Султан“, където се произвеждаха минохвъргачки и муниции за тях. Направиха му силно впечатление, но производителят ми обясни, че нищо не може да му продаде; първо, защото е от Тайван, и, второ, защото всичко е и бездруго предплатено. Казах му, че не съм предполагал, че Израел отделя такова голямо внимание на минохвъргачките, а той рече:
— Ние не, но иранците много ги използват.
Всъщност на това се крепеше доходът на компанията.
По-късно уговориха пристигането на цяла група тайванци за обучение. Беше компромис и от двете страни. Онези искаха от „Мосад“ да им осигури шпиони в Китай, но нашите не се съгласиха. Вместо това сформираха от тайванците отряд, подобен на „Невиот“, и ги обучиха да събират информация чрез наблюдения.