Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Това е глупост — отговори младият барон, — защото любовта не прави разлика. Ако сърцето ми беше свободно, не бих се посвенил да поискам ръката ти.
— Вие любите госпожа Бояновска! — извика слугинята.
— Любя я, Леония, страстно я любя и не бих се помирил, докато не постигна своята цел…
— Никога няма да я постигнете, защото господарката ми се подиграва с любовта ви.
Хуго побледня и се отдръпна.
— Истина ли е това или у теб говори ревността? Заклевам те, Леония, бъди искрена към мене и ми кажи всичко.
— Това искам и аз. Искам да ви кажа всичко — раздразнено отговори слугинята, — но не сега, не тук, защото тя всяка минута може да влезе. Ето, чувате ли, че ме вика? Оставете ме, трябва да вървя.
— Не, остани, остани — молеше я Хуго. — Сторило ти се е, че те викат. Аз не съм чул нищо. Ако пък искаш, ела утре у дома, за да поговорим. Заповядай, ето визитната ми картичка. От нея ще разбереш къде живея.
Леония взе нерешително картичката и започна да я върти в ръцете си.
— Мога ли да ви доверя? — попита тя. — След всичко това трябва да ви посетя в дома ви. Но не се ли излагам по този начин?
— Макар и да си прелестна, Леония, все пак аз ще се постарая да се владея.
— Добре тогава, ще дойда — каза решително французойката. — Очаквайте ме утре, а дотогава бъдете внимателен и обмисляйте всяка дума, преди да я изговорите. Сбогом.
Леония излезе от стаята. Хуго крачеше възбудено по копринения килим. Това, което Леония му бе поверила, го накара да се замисли за бъдещето на Феодора.
— Истина е, в нея има нещо скрито и тайнствено. Особено животът и е твърде съмнителен — така разсъждаваше той.
Чудното беше, че тя имаше достъп в най-големите и благородни домове, дори в царското семейство, докато мъжът й бе обвинен, че е революционер и беше заточен в Сибир.
Той знаеше, че Бояновски като държавен съветник бе притежавал доста завидно положение, но че той бе имал големи имоти — това не му беше известно. Заточиха го и държавата всичко му взе. Откъде тогава идваха тия пари, които Феодора пръскаше? Нямаше ли тя цял царски палат? Преди малко сама му бе заявила, че притежава накити, за които и самият цар би завидял? От кого бе получила тази диадема? Непременно й я бе подарил някой княз. Но тя трябва да му беше заплатила.
Всичко това го наскърби. Обзе го горчиво чувство, прииска му се да вземе диадемата, да я хвърли в краката си и да я смачка.
Силното му желание да притежава Феодора сякаш изчезна. Като че ли нещо го подтикваше да напусне тази къща. Той изведнъж грабна шапката си и бързо излезе от стаята като някакъв престъпник, който бе извършил престъпление.
С наведена глава крачеше по петербургските улици, които бяха едва-едва осветени от утринната зора.
Будоарът на Бояновска, който бе в съседство със спалнята й, остана празен, когато той затвори вратата след себе си.
На мраморната маса лъщяха диамантите на диадемата. Огънят в камината отдавна беше изгаснал.
Ненадейно от камината се показа човешка глава; очите на непознатия бяха отправени към бляскащите диаманти.
След това една ръка внимателно ги опипа и железните решетки на камината паднаха с трясък на земята.
Един черен призрак бавно се надигна, излезе от камината като хищен звяр.
Разпознахме отвратителното лице на Станислав Янкович.
Очите му особено блестяха, вървежът му беше колеблив, а ръцете, които посягаха към диадемата, трепереха. Още веднъж той се огледа предпазливо на всички страни, след това сграбчи брилянтената диадема.
Дълго не можеше да откъсне погледа си от нея.
— Евреинът не лъже — мърмореше си той. — Този предмет е скъпоценен, но мъчно може да се продаде, защото такива диадеми рядко се срещат в Русия. Ще трябва да се изважда камък по камък, а това означава загуба.
Той се приближи полека до прозореца и тихо го отвори. След това се подаде навън.
— Хиацинта — извика Янкович, — разгърни си престилката, сега ще пусна нещо. Внимавай!
— Побързай, човече! — извика жената. — Евреинът два пъти даде знак да бързаш.
— Постла ли дюшека да скоча?
— Ето го тук, под балкона. Скачай, няма нищо страшно. Янкович хвърли диадемата и жена му я улови в престилката си, след което той затвори прозорците и скочи от балкона в градината.
Мекият дюшек беше твърде удобен за скачане и не му позволи да се осакати. Янкович стана и заедно с жена си излезе от градината.
В този миг насреща им се показа Абрахам Марголински.
— Значи предметът вече е в ръцете ви?
— Всичко е наред — отговори му жената. Бързо елате в колата, ще обиколим града, за да видим дали някой не ни е шпионирал.