Пробуждането на демона

Наоколо екна смях.

Момичето се мъчеше да не обръща внимание на посипалите се след нея обиди, ала и сама разбираше, че Петибуа би се справила с деликатната ситуация по друг, много по-добър начин. Вместо да се кара с безочливия мъж, тя щеше да му заяви в лицето, че две жалки златни пари са си същинска обида за жена като нея, след което сигурно щеше да добави, че никога не би си легнала с някой, който очевидно никога не е чувал думата „баня“.

Петибуа щеше да се измъкне от неприятното положение с достойна за възхищение ловкост, правейки нахалника за смях, ала толкова умело, че той да се усети, чак когато тя отдавна си е отишла.

А сега неуспелият й „ухажор“ седеше на пода и сипеше ругатни и хули след нея. Момичето ясно долови думата „уличница“ сред пороя от оскърбления и клетви и никак не се изненада, когато видя Гревис и още неколцина от редовните гости на заведението, да се запътват към мястото на инцидента, с внезапно помрачнели лица.

Последва неискрено извинение, прието също толкова сдържано от младата жена, която побърза да се извърне, за да не гледа как Гревис най-безцеремонно изхвърля на улицата първо нахалника, а после и двамата му приятели.

Ала най-неприятното в цялата история бяха поне дузината младоци, които един през друг започнаха да й предлагат услугите си — щели да защитят честта й, така казваха всички, щели да го пребият като куче и дори, заричаха се някои от най-разпалените, да му видят сметката. Сред тях особено изпъкваше един безукорно облечен и доста представителен мъж, чиито интелигентни светлокафяви очи и изпълнено със спокойна самоувереност държание красноречиво говореха за благородна кръв. Той се постара да улови погледа на младата жена и с едва забележимо кимване и топла усмивка я помоли да му разреши да се застъпи за нея. Кат го изгледа заинтригувано — начинът, по който непознатият седеше и се движеше, не оставяше и грам съмнение, че дългият меч, окачен на кръста му, съвсем не е само за украса. Една нейна дума и младият благородник щеше да пребие тримата пияници почти до смърт.

Кат беше сигурна в това, както бе сигурна, че и мнозина други на драго сърце биха сторили същото. Това би трябвало да я зарадва, ала тя мразеше да бъде център на внимание и още повече мразеше покровителственото държание на всички тези кандидат-герои, които до един (с изключение на Гревис) искаха точно същото, заради което нахалникът се бе озовал на улицата. Държанието им може и да беше по-възпитано, а домогванията им — по-завоалирани, ала онова, което те се опитваха да получат срещу услугите си, с нищо не бе по-различно от онова, за което пияният гостенин й бе предложил злато.