Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Само музикант от Гилдията може да заслужи място в свитата на някой благородник. Само бард може да застане пред кралските особи. Съжалявам, че ви противореча, господине, но много добре знам какво е да скитосваш и да пееш пред хора, които при следващата глътка забравят какво са чули, и да не знаеш кога пак ще се нахраниш. Без Гилдията никога не бих могъл да се надявам на спокоен живот, а без нейното покровителство никой няма да чуе песните ми.
— Пожелавам ти никога да не се разкаеш, че постъпваш така, детко — въздъхна той. — Но ако решиш или ако някога ти потрябва помощ… само попитай за Талейсен. Оставам твой приятел.
С тези изненадващи думи той се надигна безшумно като излитаща птица и се измъкна от палатката. В мига преди да го изгуби от погледа си в навалицата, Рюн го видя да придърпва лютнята на гърдите си и да подхваща песен. Успя да чуе и началото на някаква любовна история. Кристална и пленителна, мелодията бликна от гърлото му, преди тълпата да го погълне и крясъците да удавят музиката.
На другата сутрин Рюн нетърпеливо чакаше пред шатрата на гилдията, но така и никой не появи, за да запише името й. Както й бе казал стражът, трудно бе да я объркаш: цялата в пурпур, обкичена със знамена със сребърни и златисти ленти. Доста… прекалено, помисли тя, почти безвкусно. Не след дълго към нея се присъединиха още трима юноши, единият — наконтен и със самочувствие, а другите двама непрекъснато се потяха от притеснение. Пристигаха още и още и когато броят им достигна трийсетина души, старият, неприветлив писар най-после отметна завеската и ги пусна един по един вътре. Върху робата му от прашно кафяво кадифе не се виждаха цветовете на гилдията: явно бе надничар.
Седна, започна да подостря перото си и Рюн за малко щеше да се разкрещи от нетърпение, когато той вдигна очи, изгледа я от глава до пети и я запита за името.
— Рюн, дете на Листа Джезарил, ханджийка.
Това звучеше малко по-добре от действителната длъжност на майка й — слугиня.
— Откъде?
— Картар, на североизток — до прохода Галзар.
— Основен инструмент?
— Цигулка.
— Втори?
— Лютня.
Той повдигна вежди. Обичайният ред беше лютня — основен, цигулка — втори. Поначало много рядко се явяваха с цигулка дори като втори инструмент.
— И ще представиш…
— Първия ден: основен инструмент, „Елегия за девицата Есме“. Втория ден: втори инструмент, „Неблагодарната любовница“. Третия ден: авторска песен, „Призракът от Хълма на черепите“. — Прозвуча й ужасно, но едва ли можеше да използва оригиналното заглавие „Цигуларката“. — Със съпровод на първия инструмент, цигулка.
— Заеми мястото си.
Седна на дървената пейка без облегалка и се опита да запази спокойствие. Пред нея се издигаше подиумът, на който щяха да се представят. От двете му страни имаше дървени пейки без облегалки като тази, на която тя беше седнала, за кандидатите за гилдията. Зад подиума беше дъното на шатрата, а от четвъртата му страна бяха подредени тапицираните с мек плат кресла за журито. Независимо че бе записана първа, Рюн знаеше, че други щяха да получат предпочитаните първи номера: момчетата, чиито бащи бяха членове на гилдията или имаха пари за рушвет. Все пак нямаше да чака много дълго — бе станала с изгрева на слънцето и си бе осигурила поне това предимство.
Преди обяд дойде и нейният ред. „Елегията“ бе много подходяща за цигулка, думите бяха простички и малко на брой, а напомнящата ридание мелодия й предоставяше голяма свобода за импровизации. Седнали тържествено със своите пурпурни туники и роби, бели копринени ризи, украсени със златни или сребърни ленти според ранга им на музиканти или бардове, членовете на журито вдъхваха страхопочитание. Лицата им бяха почти еднакви, добре охранени и с високо мнение за собствената си значимост, което се четеше в очите им. Забеляза, че те от време на време си записват нещо, и й се стори, че им направи впечатление. Още по-насърчително бе това, че някои от момчетата, на които предстоеше да се качат, изглеждаха доста притеснени, когато тя свърши.
Прибра цигулката и бързо изскочи навън. Намери едно ъгълче до стената на храма и се отпусна, тъй като възбудата, която я крепеше до този момент, бе отминала и усети, че коленете й се огъват. Изминаха няколко дълги минути, преди отново да се изправи и ръцете й да престанат да треперят. Чак тогава се сети, че не е яла от предишната вечер — и изпита вълчи глад. Преди представянето самата мисъл за храна й беше противна.
Благоразумието я отведе в същата гостилница. Плати закуската си с няколко от неочаквано припечелените предишната вечер монети. Тази сутрин палатката бе претъпкана и имаше късмет, че си намери малко място на една пейка. Хапна набързо и се вля в потока от хора, които обикаляха панира.