Окото на голема

— Не мога да се въздържа, Бартимеус. — Шпаньолът повдигна задния си крак и се почеса равнодушно зад ухото. — Всичко е заради тази работа под прикритие. Става ми втора природа. Трябва да знаеш, че си късметлия, че не седиш под някоя улична лампа.

Не удостоих тази забележка с отговор.

— И така, къде беше? — попитах. — Закъсня с два часа.

Шпаньолът кимна изморено.

— Фалшива тревога при склада за коприна. Няколко фолиота решили, че са видели нещо. Наложи се да претърся цялото място преди да дам отбой. Тъпи начинаещи. Естествено, трябваше да ги смъмря.

— Ухапа ги по глезените, така ли?

По муцуната на шпаньола пробяга малка, извратена усмивка.

— Нещо такова.

Преместих се, за да направя малко място за Куизъл на средата на пиедестала. Не че там беше кой знае колко по-малко мокро, но така ми изглеждаше другарски. Тя се примъкна и се сгуши до мен.

— Всъщност не мога да ги виня — рекох. — Нервни са. Заради всичкия този дъжд е. И виж какво се случи със Зино. Да те призовават нощ след нощ също не е решение. След известно време същността ти се износва.

Куизъл ме погледна косо с онези големи, кафяви кучешки очи.

— И твоята същност ли, Бартимеус?

— Говорех риторично. Добре съм. — За да докажа, извих гърба си, протягайки се, както правят котките, от върха на мустаците, чак до крайчеца на опашката. — Аах, така е по-добре. Не, виждал съм и по-лоши времена от сега, както и ти. Това е просто някое превъзбудено дяволче, което се спотайва в сенките. Не е нещо, с което да не можем да се справим, след като го намерим.

— Така каза и Зино, доколкото си спомням.

— Не помня, какво е казал Зино. Къде е господарят ти тази вечер? Скрит на сигурно място?

Шпаньолът изръмжа тихо.

— Твърди, че е наблизо. Уж е в офиса си в Уайтхол. Всъщност вероятно се е натикал в някой магьоснически бар с бутилка в едната ръка и момиче в другата.

Изсумтях.

— От този тип ли е?

— Аха. Твоят какъв е?

— О, същият. Ако не и по-лош. Той сигурно държи и момичето, и бутилката с една и съща ръка35.

Шпаньолът изскимтя съчувствено. Аз бавно се изправих на крака.

— Е, най-добре да разменим периметрите — казах аз. — Ще тръгна да патрулирам нагоре до Сохо и обратно. Ти можеш да минаваш между луксозните магазини по улица „Джибит“ до района на музеите зад нея.

— Може да си почина малко преди това — рече Куизъл. — Изморена съм.

— Да. Е, късмет.

— Късмет. — Шпаньолът отпусна тъжно глава върху лапите си. Аз се примъкнах под поройния дъжд към края на пиедестала и приклекнах, готов да скоча. Зад мен прозвуча тихо гласче. — Бартимеус?

— Да, Куизъл?

— О, нищо.

— Какво?

— Ами просто… не са само фолиотите. Аз също съм изнервена.

Котката се примъкна назад и седна до нея за малко, обгръщайки я любвеобилно с опашка.

— Не трябва — казах аз. — Вече минава полунощ и никой от нас не е видял нищо. Всички случаи на нападение на това нещо досега са били преди полунощ. Единствената ти тревога трябва да е от дългото, изморително бдение.

— Предполагам, че е така.