През дивия Кюрдистан

Това приличаше на разпит. Мютеселимът искаше да се осведоми за Мохамед Емин.

— Да, той е болен — отговорих аз.

— И от какво?

— От сърце.

— Можеш ли да го излекуваш?

— Надявам се.

— Съжалявам, че поради болестта му не си могъл да го доведеш. Твой приятел ли е?

— Много добър.

— Как се казва?

— Днес още не мога да ти кажа. Приятелят ми ти е подготвил изненада.

— Аха! — обади се Исмаил бей любопитно. — Изненада? И кога?

— Когато болестта му мине.

— И колко ще продължи това?

— Надявам се, само няколко дни.

— Не е ли по-добре аз да го посетя, след като не може да дойде при мен?

— Това посещение ще го превъзбуди. Сърдечните заболявания често са опасни за живота. Не може да не го знаеш.

— Значи трябва да изчакам.

Беят отново се умълча. После подхвана:

— Знаеш ли, че си загадка за мен?

— Ти също.

— Защо?

— Защото ме намираш загадъчен. Кажи ми, осмелявал ли се е някой да говори така откровено и без страх с теб?

— Истина е, ефенди! Никой! Не бих съветвал никой друг да го прави. Ти обаче си под закрилата на султана и мютесарифът горещо те е препоръчал. Затова търпя.

— И при всичката ми откровеност съм загадка за теб?

— Въпреки нея.

— Ще ти помогна да я решиш. Питай ме!

— Преди всичко искам да знам как получи закрилата на султана, какво мисли той за мен и какви планове има относно мен и теб? Но за това днес нямаме време. Ще говорим утре, когато сме сами.

Това ми бе добре дошло. Разговорите секнаха, тъй като въведоха един медах[26], извикан от коменданта, за да забавлява гостите му. Лулите бяха напълнени и запалени отново, чашите повторно налети и тогава всички се заслушаха благоговейно в думите на разказвача.

Човекът застана в средата на помещението и с напевен глас заразказва слушаната хиляди пъти история за Абу Сабр, за завистливия учител, роба на любовта Ганем, за Нуредин Али и Бедредин Хасан. Той беше възнаграден с две пиастри и отпратен.

Мютеселимът се изправи, което беше знак, че приемът е завършил. Казахме си по някоя любезност, поклонихме се един на друг и бяхме щастливи, че благополучно сме се отървали от коменданта, от Кара Бен Немзи ефенди, от тютюна и кафето и от разказвача. След това имах удоволствието да бъда придружен от Селим ага до дома.

— Ефенди, позволи ми да се облегна на ръката ти! — помоли той.

— Ето я.

— Зная, че не би трябвало да го правя, защото си мъдър човек и любимец на Пророка, но аз те обичам и трябва да имаш предвид, че съм храбър ага, който при случай може да защитава тази крепост срещу петдесет хиляди врагове.

— Това го зная. И аз те обичам. Хайде да вървим.

— Кой е този?

Селим ага посочи човек, облегнал се зад един ъгъл. Той се шмугна покрай нас и изчезна сред мрака на къщите. Познах мъжа. Това беше арнаутинът, който ни нападна, но предпочетох да не му казвам нищо.

— Май че беше някой от твоите арнаути.

— Никога не съм виждал лицето му.