Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
– Примндъщр. „Приемна дъщеря.“
– Колко хубаво, че си дошла да го видиш.
Което трябваше да означава: Къде, по дяволите, беше досега? Лисбет игнорира скритата критика. Наведе се напред и го целуна по бузата.
– Ще дойда отново в петък.
Холгер Палмгрен се изправи с мъка от инвалидната количка. Тя го изпрати до асансьора, където се разделиха. Веднага щом вратата се затвори, Лисбет отиде на рецепцията и попита кой отговаря за пациентите. Насочиха я към някой си доктор А. Сиварнандан, когото откри в един кабинет малко по-надолу по коридора. Лисбет се представи и обясни, че е приемна дъщеря на Холгер Палмгрен.
– Бих искала да знам какво е състоянието му и какво го очаква оттук нататък.
Д-р А. Сиварнандан отвори картона на Холгер Палмгрен и прочете въвеждащите страници. Лицето му бе осеяно с белези от прекарана шарка, а под носа му имаше тънък мустак, който дразнеше Лисбет. Лекарят най-накрая вдигна очи от картона. За нейно учудване ѝ заговори с ясен фински акцент.
– Не разполагам с данни, че господин Палмгрен има дъщеря или приемна дъщеря. Всъщност най-близкият му роднина, изглежда, е един осемдесет и шест годишен братовчед, който живее в Йемтланд.
– Той се грижеше за мен откакто навърших тринайсет, до момента, в който получи удар. Тогава бях на двайсет и четири.
Бръкна във вътрешния джоб на якето си и хвърли една химикалка на бюрото пред д-р А. Сиварнандан.
– Казвам се Лисбет Саландер. Запишете името ми в картона му. Аз съм му най-близката роднина на този свят.
– Възможно е – отвърна А. Сиварнандан с непоколебим тон. – Ала ако наистина сте най-близката му роднина, то идвате доста късно. Доколкото знам, той е бил посещаван няколко пъти от един-единствен човек, с когото нямат родствена връзка, но към когото трябва да се обърнем, ако здравословното състояние на пациента се влоши или в случай, че почине.
– Това трябва да е Драган Армански.
Доктор А. Сиварнандан вдигна вежди и кимна замислено.
– Вярно е. Вие го познавате.
– Можете да му се обадите и да проверите коя съм.
– Няма нужда. Вярвам ви. Съобщиха ми, че сте играли шах с него в продължение на два часа. Въпреки това обаче не мога да обсъждам здравословното му състояние с вас без неговото съгласие.
– Което никога няма да получите от този твърдоглав проклетник. Втълпил си е, че не трябва да ме натоварва с проблемите си и че все още той носи отговорност за мен, а не обратното. Нещата стоят по следния начин – в продължение на две години мислех, че Палмгрен е мъртъв. Научих, че е жив, вчера. Ако знаех, че той… Трудно е за обяснение, но искам да знам каква е прогнозата и дали някой ден ще се възстанови напълно.
Доктор А. Сиварнандан вдигна химикалката и четливо изписа името на Лисбет Саландер в картона на Холгер Палмгрен. Помоли за регистрационния и телефонния ѝ номер.
– Окей, отсега формално сте негова приемна дъщеря. Това може и да не е съвсем по правилата, но имайки предвид, че сте първият човек, който го посещава от Коледа насам, когато тук се отби господин Армански… Срещнахте се с него и сама сте забелязали, че има проблеми с координацията и му е трудно да говори. Получил е удар.
– Знам. Аз го открих и викнах линейка.
– Аха. Тогава трябва да знаете, че е лежал в интензивното отделение три месеца. Доста дълго време е бил в безсъзнание. Пациентите често не се събуждат от подобна кома, но понякога се случва. Той очевидно не е бил готов да умре. Първо е бил преместен в отделение за страдащи от деменция хронично болни пациенти, неспособни да се грижат за себе си. Противно на очакванията започнал да проявява признаци на подобрение и е преместен в центъра за рехабилитация преди девет месеца.
– Какво го очаква в бъдеще?
Доктор А. Сиварнандан разтвори ръце.
– Разполагаш ли с кристално кълбо, което е по-добро от моето? Истината е, че нямам ни най-малка представа. Може да почине от мозъчен кръвоизлив още тази нощ. Но може и да живее сравнително нормално още двайсет години. Не знам. Може да се каже, че всичко зависи от Бог.
– Да приемем, че ще живее още двайсет години.
– Рехабилитацията му беше доста мъчителна и едва през последните няколко месеца успяхме да забележим признаци на подобрение. Преди половин година не можеше да се храни без чужда помощ. А допреди месец не беше в състояние да се изправи от количката, което освен всичко друго се дължи и на факта, че мускулите му са закърнели от дългото лежане. Сега поне може да ходи по малко сам.
– Ще се подобри ли още?
– Да. И то значително. Първата стъпка бе най-трудна. Сега забелязваме напредък с всеки изминал ден. Той загуби почти две години от живота си. След няколко месеца, през лятото, се надявам да може да се разхожда наоколо в парка.