Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
Мозъкът му знаеше точно какво трябва да прави. Да свали вилицата под точен ъгъл, да я плъзне напред, да я вдигне и да я насочи към устата си. Ала координацията на движенията представляваше известен проблем. Ръката му отказваше да го слуша. Когато ѝ нареждаше да се вдигне нагоре, тя се плъзгаше бавно встрани. Когато се опитваше да я приближи към устата си, тя се отклоняваше в последния момент и се насочваше към бузата или брадичката му.
Същевременно обаче той знаеше, че рехабилитацията дава резултат. Само допреди шест месеца трепереше толкова силно, че не успяваше да сложи в уста нито хапка. Сега се хранеше доста бавно, но поне се справяше сам. Не смяташе да се предава, преди да възвърне пълен контрол върху тялото си.
Холгер Палмгрен свали вилицата, за да набоде нова хапка, когато нечия ръка се спусна косо напред иззад гърба му и нежно взе прибора от ръката му. След това видя как ръката забоде малко от пудинга и вдигна храната към устата му. Веднага позна крехкия като на кукла юмрук, извърна глава и видя очите на Лисбет Саландер, които бяха на по-малко от дециметър от собственото му лице. Погледът ѝ издаваше несигурност. Изглеждаше притеснена.
Палмгрен дълго се взира в лицето ѝ. Сърцето му изведнъж се разтуптя. След това отвори уста и пое храната.
Тя започна да му дава залък след залък. Обикновено Палмгрен мразеше да му помагат с яденето, ала разбираше защо Лисбет Саландер прави това. В този случай той не изглеждаше като безпомощен труп. Тя го хранеше в знак на смирение – което при нея бе изключително рядко проявявана емоция. Правеше средно големи хапки и го изчакваше да сдъвче. Когато той посочи към чашата с мляко със сламка, Лисбет я вдигна бавно, за да може той да отпие.
Не си размениха нито дума по време на цялото хранене. Когато той преглътна и последната хапка, Лисбет остави вилицата и го погледна въпросително. Той поклати глава. „Не, не искам допълнително.“
Холгер Палмгрен се облегна назад в инвалидната количка и пое дълбоко въздух. Лисбет вдигна салфетката и избърса устните му. Той изведнъж се почувства като мафиотски бос от някой американски филм, като capo di tutti capi, към когото изразяват уважението си. Представи си я как целува ръката му и тази абсурдна фантазия го накара да се усмихне.
– Мислиш ли, че човек може да получи чаша кафе на това място? – попита Лисбет.
Той заваляше думите. Устните и езикът му не искаха да произнесат звуците правилно.
– Мсазасерврне зад ъглъ. „На масата за сервиране зад ъгъла.“
– Искаш ли? С мляко и без захар, както преди?
Той кимна. Лисбет отнесе таблата и след няколко минути се върна с две кафени чаши. Направи му впечатление, че тя пие кафето без мляко и захар, което бе необичайно за нея. Усмихна се, когато забеляза, че е запазила сламката от чашата му с мляко за кафето. Седяха мълчаливо. Холгер Палмгрен искаше да каже хиляди неща, но не можеше да артикулира нито сричка. За сметка на това погледите им непрекъснато се срещаха. Лисбет Саландер изглеждаше ужасно гузна. Накрая тя наруши тишината.
– Мислех, че си мъртъв. Не знаех, че си жив. Ако знаех, никога нямаше… Щях да те посетя много отдавна.
Той кимна.
– Прости ми.
Той кимна отново. После се усмихна.
– Ти беше в кома и лекарите ми казаха, че си отиваш. Мислеха, че ще умреш в рамките на няколко денонощия, и аз просто си тръгнах. Съжалявам. Прости ми.
Той вдигна ръка и я положи върху малката ѝ длан. Лисбет я хвана здраво и си отдъхна.
– Ди бш счезнл. „Ти беше изчезнала.“
– Говорил си с Драган Армански?
Той кимна.
– Пътувах. Бях принудена да напусна страната. Не си взех довиждане с никого. Просто заминах. Притеснил ли се беше?
Той поклати глава.
– Никога не се притеснявай за мен.
– Аз нбех приснен. Ти се оправш… оправш винги. Но Арманш бе приснен. „Аз не бях притеснен. Ти винаги се оправяш. Но Армански беше.“
Тя се усмихна за първи път и на Холгер Палмгрен му олекна. Това бе нейната обичайна леко крива усмивка. Разгледа я внимателно, сравни спомена си за нея с момичето, което седеше пред него в момента. Беше различна – жива, здрава, чиста и добре облечена. Бе махнала обицата от устните си и… хм… татуираната върху шията ѝ оса вече я нямаше. Изглеждаше пораснала. Той се разсмя за първи път от седмици наред. Смехът му прозвуча като пристъп на кашлица.
Усмивката на Лисбет се изкриви още повече и тя внезапно усети как сърцето ѝ се стопля за първи път от много време насам.