Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Въпреки всичко му остана време в излишък и той разсеяно се засуети из стаята си. Дали да не си обуе обувки със суров каучук? Да си сложи ли шапка? Измъкна лугера от долното чекмедже и го остави на бюрото. Под пистолета лежеше един от плановете на Бруно и той го разгърна, ала всичко моментално му прозвуча така познато, че той изхвърли листа в кошчето. Набраната инерция възвърна спокойните му движения. Взе пурпурпочервепите ръкавици от нощната масичка. Отвътре изпадна жълто картонче: билет до Грейт Нек.

Впери поглед в черния лугер, който сега още повече го смая с невероятните си размери. Какъв тъпак е бил онзи, които го е изработил! Измъкна собствения си малък пистолет от горното чекмедже. От богато украсената му дръжка струеше дискретно очарование. Възкъсата му източена цев изглеждаше любознателна, волева, сдържано силна и смела. Все пак не бива да забравя, че се бе канил да остави лугера в спалнята, защото това бе пистолетът на Бруно. Ала сякаш вече не си заслужаваше да носи тежкия предмет само заради това. Странно бе, но вече действително не изпитваше неприязън към Бруно.

Напълно се обърка. За момент. Непременно вземи лугера, лугерът беше в плана! Сложи го в джоба на палтото си. Протегна ръка да вземе ръкавиците от бюрото. Ръкавиците бяха пурпурночервени, а платнената калъфка на пистолета му бе светлолилава. Внезапно му хрумна, че ще бъде по-добре, ако вземе малкия пистолет поради съчетанието на цветовете. Сложи лугера обратно в долното чекмедже и пъхна малкия пистолет в джоба си. Не се зае да проверява дали не е пропуснал нещо — толкова често бе разучавал плановете на Бруно, че дори само по усет бе убеден, че всичко е наред. Преди да излезе, поля бръшляна с чаша вода. Мина му през ума, че едно кафе би го освежило. Щеше да го изпие на гарата в Грейт Нек.

По едно време във влака някакъв пътник го блъсна по рамото, а нервите му бяха толкова изопнати, че изведнъж си помисли, нещо трябва да се случи. И заваляха думи, които без малко щеше да изрече: това тук в джоба ми всъщност не е пистолет. Никога не съм го възприемал като такъв. Не съм го купил като оръжие. И моментално му олекна, понеже бе сигурен, че ще го използува, за да убие. Той бе същият като Бруно. Нима не го бе чувствувал безброй пъти, но като страхливец не си го признаваше? Не му ли бе ясно, че с Бруно си приличаха? И защо Бруно му беше симпатичен? Той обичаше Бруно. Бруно му беше подготвил пътя, сантиметър по сантиметър, и всичко щеше да мине добре, защото на Бруно му вървеше. Светът бе създаден за такива като Бруно.

Ръмеше и щом слезе от влака, отвсякъде го обгърна мъглива пелена. Гай се отправи към чакащите автобуси, които Бруно бе описал. От отворения прозорец нахлуваше по-хладен въздух, отколкото в Ню Йорк; ухаеше на поле. Автобусът се изтегли от осветения квартален център и пое по един доста тъмен път с къщи от двете страни. Сети се, че не бе пил кафе на гарата. Това така го ядоса, че малко оставаше да слезе от автобуса и да се върне. Чашка кафе би могла да промени живота му. Да, неговия живот! Ала на спирка Грант Стрийт машинално се изправи и усещането, че се движи по установен коловоз, се възвърна и го успокои.