Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Не чу нито звук, но се събуди от присъствието на Бруно в мрака. В началото мъничко се сепна от внезапната му поява, ала изненадата бързо се разсея. Както си бе представял в предишни нощи, идването на Бруно го зарадва. Но дали наистина бе Бруно? Да. Гай зърна блещукането на цигарата му над бюрото.
— Бруно?
— Здрасти — тихо отвърна Бруно. — Влязох с шперц. Вече си готов, нали? — Гласът му бе спокоен и уморен.
Гай се опря на лакът. Разбира се, че говореше Бруно. Виждаше оранжевото огънче на цигарата му.
— Да — отвърна Гай и това „да“ бе погълнато от мрака, не като друг път, когато излизаше беззвучно или въобще не излизаше от него. Кълбото в главата му се разви така стремително, та чак го заболя. Тъкмо това очакваха да чуят — той и безмълвната стая. И чудовищата отвъд стените.
Бруно приседна на леглото и го сграбчи за ръцете над лактите.
— Гай, повече няма да се видим.
— Няма.
Бруно вонеше отвратително на цигари и на сладникав брилянтин, на кисело от алкохола — въпреки това Гай не се отдръпна назад. Кълбото не спираше да се развива и главата му бе замаяна от наслада.
— Насилих се да бъда мил с него тия дни — продължи Бруно. — Не чак мил, просто да се държа като с човек. Тази вечер тъкмо излизахме с майка ми и той й каза нещо…
— Не искам да ми го казваш! — спря го Гай. Всеки път го бе спирал, понеже не искаше да знае нищо за баща му, нито какво казва, нито как изглежда.
И двамата замълчаха — Гай, защото не му се обясняваше, а Бруно насила. Бруно противно изсумтя с нос.
— Заминаваме утре за Мейн, по обяд вече ще сме тръгнали. Майка ми, аз и шофьорът. Утрешната нощ е благоприятна, ала и през другите може, само вторник не. По всяко време след единайсет…
Говореше безспир, повтаряше нещата, които Гай знаеше, и Гай не го прекъсна, защото бе наясно, че ще влезе в къщата и всичко ще се превърне в действителност.
— Преди два дни се напих като свиня и строших ключалката на задната врата. Няма да я оправят, нямат време. Но в случай, че е оправена… — Той му пъхна ключ в ръката. — Донесох ти ето това.
— Какво е то?
— Ръкавици. Дамски са, но ще се разтегнат. — Бруно се засмя.
Гай опипа тънките памучни ръкавици.
— Пистолетът е у теб, нали? Къде е?
— В долното чекмедже.
Гай го чу как се препъна в бюрото, чу как издърпа чекмеджето. Абажурът изпука, лампата светна — насреща му стоеше Бруно, едър и висок, с ново палто с висока яка, белезникаво, почти бяло, с черни панталони на едва забележими бели райета. Бял копринен шал бе провесен около врата му. Гай изпитателно го огледа — от малките кафяви обувки до сплъстената омазнена коса, сякаш би могъл по външния му вид да проумее настъпилата промяна в чувството му или самото чувство. Близост, дори нещо повече, братска близост. Бруно щракна спусъка надолу и се обърна към него. Лицето му бе наедряло от последния път, румено и по-оживено от всякога. От сълзите очите му изглеждаха по-големи и някак златисти. Гледаше към Гай, сякаш се мъчеше да намери думи или сякаш го молеше той да каже нещо. Облиза тънките си полуотворени устни, поклати глава и протегна ръка към лампата. Светлината угасна.
Вече го нямаше, а сякаш не си бе отишъл. Сякаш в стаята бяха само те двамата и сънят.
Когато Гай се събуди, в стаята струеше заплашително сива светлина. Часовникът показваше 3,25. Спомни си повече по усет, че тази сутрин бе говорил по телефона, че Майърс се бе обадил да попита защо не е на работа, а той му бе обяснил, че не се чувствува добре. По дяволите Майърс! Лежеше и мигаше, мъчеше се да се отърси от вцепенението си, мъчеше се да свикне с мисълта, че довечера всичко ще е свършило. После стана и бавно се зае с обичайното бръснене, къпане и обличане, съзнавайки, че нито едно от заниманията му няма никакво значение до времето между единадесет и полунощ, до онзи час, който нито щеше да избърза, нито да се забави; часът, който просто щеше да настъпи. Имаше чувството, че се движи по определен коловоз и вече не би могъл да спре или да се измъкне, дори да искаше.