Тайната на остров Пайн
- Автор: Касслер Клайв, Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на остров Пайн». Краткое содержание книги:
— Лея, аз съм твоят баща — обади се Линк, имитирайки съвършено Дарт Вейдър. С маската наистина приличаше на него.
— По-скоро бих целунала някое уки — отговори тя. — Проверка на комуникациите. Марк, ще дойдеш ли с нас?
— А, да, но коя е Лея и какво е уки?
— Добър опит, бавноразвиващо се момченце. Няма да се учудя, ако си смениш фамилията на „Скайуокър“.
— Ако ще го правя, нека да е „Соло“.
— Ерик — повика Линда, — в мрежата ли си?
Ерик Стоун седеше както обикновено на стола на кормчията в оперативния център. Беше дежурил по време на най-тежките им преходи просто защото бе най-добрият кормчия, с когото разполагаха, когато Кабрило не беше на борда.
— Чувам те, Линда.
— Добре. Щом тръгнем, искам да се оттеглиш зад хоризонта. Ако се нуждаем от спешна евакуация, Гомес може да ни вземе с хеликоптера. Докато не разберем с какво си имаме работа, не искам „Орегон“ да се превърне в потенциална мишена на някого от брега.
Доволна усмивка се появи на устните й. Сега тя командваше.
— Разбрано — отговори Ерик. — Ще се превърнем в парче лед сред айсбергите.
— Добре, момчета, да яхаме конете. — Линда влезе в резервната моторница с надуваеми бордове на Корпорацията.
Хидравличен катапулт можеше да стартира моторницата като състезателен автомобил от рампата, обаче те предпочетоха бавното гладко спускане в неподвижната вода. Бяха на осем километра от брега, но в залива, където се намираше изследователската станция „Уилсън-Джордж“, беше пълно с плаващи айсберги. Трябваше да намерят път между тях. Повечето не бяха по-големи от моторницата, но няколко се издигаха от водата като ледените туловища на странни чудовища под смрачаващото се небе.
Линда послушно се впечатли от мрачната красота на най-изолирания континент на земята.
Встрани от лодката малки кръгове във водата разкриха кучешката муцуна на тюлен. Той ги погледа няколко секунди и изчезна в дълбините.
Трябваха им двайсет минути, за да стигнат до брега. Вместо да изкара лодката, Линда я насочи към надвиснала над водата скала. Така не само щеше да я скрие от любопитни очи на сушата, но и щеше да им спести газенето във водата, за да излязат на брега. Линк се изкачи първи, завърза въжето на лодката около забит в снега камък и използва огромната си сила, за да вдигне останалите двама на брега.
Толкова пуст бряг Линда не беше виждала — земята беше покрита с тънък слой сняг, спомен от бурята. Един силен пристъп на вятъра я запрати към Франклин Линкълн.
— Момиче, трябва да те поугоим малко — ухили се той.
— Или да не ме карате да ходя в Антарктида — засмя се Линда в отговор. — Станцията се намираше на около километър и половина навътре в сушата. Бяха обсъждали подхода си и накрая стигнаха до решението да действат, сякаш е завзета от враждебна сила. Отне им около час, за да се приближат предпазливо до целта. Откриха нисък хълм, който се извисяваше над комплекса, и огледаха станцията оттам.
Футуристичните сгради с техните куполи и свързващите ги тръби изглеждаха изоставени. Трябваше да се чува шум от генератор, но се чуваше само свистенето на вятъра и блъскането на врата, люшкана от течението. Тя се оказа на служебния вход, до сградата на гаража и отстрани на главната постройка. Прозорците на станцията бяха тъмни.
По гръбнака на Линда пропълзя хлад, който нямаше нищо общо с времето. През бинокъла за нощно виждане станцията „Уилсън-Джордж“ излъчваше нещо призрачно. Носещите се из въздуха снежинки приличаха на духове, осъдени да навестяват това изоставено място.
— Какво мислите? — попита Линда, за да се откъсне от тежките мисли.