Тайната на остров Пайн
- Автор: Касслер Клайв, Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на остров Пайн». Краткое содержание книги:
Хуан изсумтя измъчено.
— Така е, когато вече не си говорим достатъчно.
Спря джипа малко над линията на прилива. Бяха обсъдили възможността аржентинците да предвидят идването им на остров Пайн и да им заложат капан. Макс се зае да приготви част от оборудването, а Хуан огледа плажа за следи от скорошно слизане на брега. Плитчините и пясъкът изглеждаха девствени. От разговорите с Марк и Ерик знаеше, че това е единственото място, откъдето човек можеше да навлезе към вътрешността на острова.
Бяха донесли работещи с батерии детектори на движение, които можеха да изпратят безжичен сигнал за тревога на лаптопа на Хуан. Той скри няколко от тях на брега, но насочени към вътрешността, така че движението на вълните да не ги заблуждава. Това беше най-доброто, което можеха да направят.
Пътеката, която водеше до шахтата, беше силно обрасла и джипът трябваше да използва пълните си всъдеходни способности. Имаше няколко стари огнища, където бяха лагерували местни младежи. По поляните бяха разпилени боклуци, а по дърветата личаха отдавна издълбани инициали.
— Това трябва да е местната разновидност на любовна алея — подхвърли Макс.
— Сега да не ти дойдат някакви задни мисли — ухили се Хуан.
— Няма защо да се притесняваш за доброто си име.
Районът непосредствено около шахтата не се беше променил много от времето, когато братя Рониш бяха дошли тук през декември 1941-ва, но имаше едно биещо на очи изключение. Върху отвора беше монтирана стоманена плоча, завинтена към щифтове, забити в скалата. Тя беше силно ръждясала, защото през последните трийсетина и повече години беше изложена на природните стихии. Знаеха, че е монтирана по настояване на Джеймс Рониш, и бяха дошли подготвени.
Истинската промяна беше във водата пред брега, където в най-тясната част на залива бяха забити бетонни пилони. Когато се е опитал да пресуши шахтата, Дуейн Съливан бе преградил залива като най-вероятен източник на водата, която побеждавала неговите помпи. С времето заливчето се беше напълнило, но водата изглеждаше застояла, което означаваше, че насипът й пречи да се смесва с океана.
Хуан започна да разтоварва оборудването, а Макс се зае със стоманената плоча с помощта на ацетиленова горелка. Плочата се оказа прекалено дебела, за да я разреже, затова реши да се захване с главите на болтовете. При условие, че горелката развиваше температура от шест хиляди градуса, те нямаха никакъв шанс. Преряза ги един по един и загаси съскащата горелка. Морският бриз бързо разнесе миризмата на изгорял метал.
Направиха клуп от въжето и го закачиха на куката на лебедката на джипа. Завързаха плочата и когато Хенли форсира двигателя, тя се плъзна гладко по камъка и разкри отвор в земята, който от поколения занимаваше въображението на хората.
— Направо не мога да повярвам, че ще се гмурна в шахтата със съкровището — отбеляза Хуан. — Когато бях дете, следях експедицията на Дуейн Съливан във вестниците и си мечтаех да бъда част от екипа му.
— Това трябва да е някаква легенда на Западното крайбрежие. Не бях чувал за нея, докато Мърф и Стоун не ни информираха.
— Ти нямаш никакъв приключенски дух — закачи го Хуан.
Водолазната екипировка, която бяха поръчали от Сиатъл, беше последна дума на техниката. Хуан щеше да носи цял водолазен шлем с фиброоптична и аудио връзка с Макс, а малка камера, прикрепена отстрани на шлема, щеше да позволява на Хенли да вижда всичко, което той прави под земята. Ако нещо се случеше на Хуан в шахтата, Макс щеше да разбере и веднага да го измъкне.
— Готов ли си? — попита Макс, когато Хуан закачи работен колан върху своя неопрен.
Той му отговори със знака окей. Водолазите никога не вдигат палец нагоре, освен ако не се готвят да изплуват.
— Наглеждай компютъра за сигнал от детекторите на движение. Ако някой се задейства, изтегли ме възможно най-бързо.
Макс беше пъхнал своя пистолет в колана си, а оръжието на Хуан лежеше на седалката до него.
— Съмнявам се, че ще дойдат, но ще бъда нащрек.
Хуан закачи куката на лебедката на работния колан и прекрачи ръба на шахтата. Нямаше усещането на каква височина е от дъното, защото вътре цареше пълен мрак. Сега оставаше да си сложи шлема. Въздухът миришеше на гниещи водорасли и носеше йодния дъх на океана. Светлината от халогенната лампа на шлема проникваше само на няколко метра в мрака.
— Готов ли си? — попита Макс.
— Спускай! — нареди Хуан, сложи си шлема и го заключи към пръстена на яката. Въздухът от бутилките на гърба му беше свеж и хладен.