Тайната на остров Пайн

Повториха тази операция няколко пъти, докато Хуан не се оказа изцяло под вода и се увери, че шахтата е чиста. Изпусна малко въздух от компенсатора на плаваемостта и потъна с пълната дължина на въжето.

— Видимостта е около шейсет сантиметра — докладва той на Макс. Дори през сухия неопрен усещаше студената прегръдка на Тихия океан. Без лампата на шлема щеше да се чувства като в Стикс10. Нямаше достатъчно слънчева светлина, за да проникне толкова дълбоко в шахтата. Когато при отметка двайсет и четири метра наближи дъното, осъзна, че Дуейн Съливан е използвал двата нещастни случая като извинение да прекрати своята експедиция. Всъщност бяха стигнали до дъното и са открили, че шахтата е празна. След като са разчистили всички боклуци, са останали с празни ръце. Той плъзна ръка по тънкия слой тиня, която покриваше каменното дъно. Тя беше само един пръст дълбока. Усещаше скалата отдолу гладка, сякаш беше шлайфана. Единствената интересна подробност беше нишата с човешки ръст малко над дъното.

— Мисля, че цялата работа е провал — каза той на Макс. — Тук долу няма нищо.

— Да, виждам. — Заради тинята, която Хуан беше вдигнал, Макс засили остротата на изображението. Една катеричка, която подтичваше по поляната, се спря, стрелна го с поглед и гневно обърна опашката си към него.

Внезапно някакъв шум привлече вниманието на Макс. Не беше сигналът за тревога от детекторите на движение, а турбините на хеликоптер, който се приближаваше. Беше летял ниско над вълните и техният шум бе заглушавал плясъка на витлата.

— Хуан, хеликоптер!

— Веднага ме извади! — извика той в отговор.

— Добре, но когато стигнеш тук горе, всичко ще е свършило.

Бяха обсъждали този възможен ход на аржентинците, но не разполагаха с резултатна защита срещу него. Хенли имаше само секунди, за да действа.

Хеликоптерът изглежда се насочваше към брега, където бяха слезли от ферибота. Това беше единственото логично място за кацане. Макс премести ръчката на лебедката до край, за да качи Хуан на повърхността, грабна пистолета му от седалката и изскочи от джипа. Затича се колкото можеше по-бързо, като вадеше своето оръжие в движение.

Сметна, че е малко вероятно аржентинците да са довели свой пилот в Съединените щати, а това означаваше, че пилотът е нает да ги докара на острова. Ако успееше да стигне до брега достатъчно бързо, можеше да им попречи да кацнат.

Само след стотина метра краката му започнаха да парят, а сърцето му щеше да се пръсне. Дробовете му конвулсивно се опитваха да поемат достатъчно въздух. Любовните паласки, които беше заформил, го дърпаха надолу като котва, но той потискаше болката и продължаваше да тича с наведена глава.

Шумът на витлата се беше променил — пилотът правеше широк завой, избирайки място за кацане. Макс започна да ръмжи, докато тичаше надолу по обраслата пътека. Сякаш шейсетте му години се стопиха и краката му започнаха да танцуват по земята, като почти не я докосваха.