Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Докато гледаше мъжа на кушетката, Инес внезапно си даде сметка, че ако не беше такъв неверник, с право би могла да каже, че съпругът й е образец сред всички останали мъже.
Изражението й сигурно се беше смекчило, защото той отново се засмя.
— Исках да ти кажа по-рано. Обичам да гледам гърдите ти отдолу. Променят се от круши в пъпеши.
— Не съм забелязала — рязко каза тя. — Трябва ли да го обсъждаме? И така, ако се случи нещо на някой Белмонте, конетабълът ще умре ли?
Рамиро поклати глава.
— Аз го обявих публично и дворът щеше да го приеме, но Родриго ме помоли да оттегля това решение. Каза, че му стига и клетвата на Гонзалес, че ще ги защитава. Чудя се… дали жена му не му е омръзнала? Женени са от доста време.
— Не толкова, колкото ние с тебе — отвърна Инес. — И ако си мислиш, че му е омръзнала, значи си голям глупак. Просто сер Родриго Белмонте е благочестив човек и вярва в божията сила. Приел е волята на Джад и клетвата на Гонзалес. Това никак не ме изненадва.
Рамиро се замисли за миг.
— Всъщност каза, че не иска враговете ни да ме принудят да екзекутирам конетабъла чрез семейството му. Аз не се бях сетил за това.
Нито пък Инес. Тя обаче беше свикнала с подобни обрати.
— Казал го е, защото ти не би се вслушал в доводи, които се основават на вярата.
— Може би — съгласи се Рамиро миролюбиво. — Но все пак си мисля, че може жена му да му е омръзнала. Преди да си тръгне, каза да се молим за него.
— Виждаш ли? Той вярва в силата на молитвата. Кралят развали триумфа й, като се изсмя на глас. Отвън чукането и блъскането продължаваха. Естеренският замък се превръщаше в дворец, но и все по-очевидна ставаше приликата му с дворците на юг. Това в известен смисъл беше оскърбление към бога. Ала на нея все пак й харесваше, че покоите й са станали по-обширни.
— Още веднъж, господарке моя? — попита кралят.
Тя прехапа устни.
— Ако после дойдеш с мене в параклиса.
— Съгласен! — Той се надигна от мястото си.
— И се помолиш на глас заедно с мене — бързо добави тя.
— Съгласен!
Рамиро се приближи и коленичи пред нея. Посегна и докосна с ръка косите й.
— И няма да правиш умни забележки за литургията.
— Съгласен, Инес, съгласен!
Сделката си струваше. Инес остави ръкоделието и дори се усмихна на съпруга си. Тук, в Еспераня, се оказа неочаквано сложно да се следват божиите пътища. Беше се сблъскала с трудности, каквито не беше и сънувала в родината си, когато беше само младо момиче, бленуващо нощем не за мъж, а за бога. Тя се отпусна на колене до съпруга си на покрития с нов килим под. И на нея й харесваше килимът. Той беше пропътувал дълъг път на север — чак от Серия в Ал-Расан.
Родриго Белмонте беше решил, може би малко прибързано, последната нощ да пътува сам пред дружината си, която беше тръгнала с него от Естерен, за да може на разсъмване да си бъде у дома.
Той беше един от най-добрите воини на полуострова, пък и околността беше толкова безопасна, колкото изобщо беше възможно в откритото и рядко населено Валедо.
И двете луни, наричани от киндатите сестри на бога, бяха високо в небето, близки до пълнолуние. В далечината, отвъд именията и ниските хълмове, се очертаваше веригата на Халонските планини. В ярката лунна светлина и прозрачния въздух Родриго сигурно се виждаше отдалеч насред ширналата се равнина, в която и до днес конете препускаха на воля.
Това означаваше, че и той можеше да види отдалеч опасността, ако го заплашваше нещо, а черният му жребец нямаше равен по бързина. Ако изобщо се намереше някой достатъчно безразсъден да го нападне, щом разбереше кой е.
Този някой трябваше да е наистина луд и Капитана да е полузаспал на седлото, та да позволи да го издебнат толкова близо до дома.
Те го изчакаха да стигне с коня си средата на потока — наричаха го Кариано, — който бележеше западната граница на имението Белмонте. Родриго вече беше кажи-речи на своя земя.
Сега, в края на лятото, водата в потока беше силно намаляла и едва достигаше до гърдите на коня на най-дълбокото. Не се налагаше да плуват. Но когато от крайбрежните тръстики като призраци изникнаха няколко фигури с лъкове, Родриго разбра, че са обмислили добре всяка своя стъпка. Колкото и да беше бърз конят му, водата щеше да го забави и тези няколко секунди стигаха стрелите да намерят пътя до тях.