Портата на дявола

– Точно както си мислех.

– Какво?

– Твоите показатели не са добри – каза той. – Влошаваш се от тревоги за него.

Тя въздъхна. Не беше яла, нито пила нещо, откакто се изправи на крака. Но не мислеше, че ще може да преглътне каквото и да било.

– Просто не разбирам – каза тя. – Как така излязох на повърхността много преди него?

Доктор Смит се загледа в нея, сякаш обмисляше въпроса ѝ.

– Каза, че той те е избутал? Тя кимна.

– След като подводницата се наводни, той отвори люка, избута ме през него и ме тласна нагоре. Аз изпънах крака и се отблъснах от ръцете му като от трамплин, но си мислех, че той ще е точно зад мен.

Тя си пое дъх, опитваше да потисне чувствата си.

– Подводницата вече потъваше. Може би той е бил завлечен надолу с нея. Може би се е наложило да се измъкне, преди да поеме нагоре.

– Сигурен съм, че това е изиграло своята роля – каза Смит.

– Освен това той е по-тежък, с повече мускулна и костна маса. Не го приемай зле, но средностатистическият мъж има по-малко подкожни мазнини от жените. Като добавим към това и фактът, че и двамата сте носили почти едно и също количество неопрен, то твоето ниво на плаваемост е било доста по-високо от неговото. Дори да не те беше избутал, ти пак щеше да се издигаш по-бързо и да достигнеш повърхността преди него.

Тя погледна към съпруга си, мислеше си за всички гмуркания, които бяха правили заедно, за всички тренировки.

– Освен това – продължи доктор Смит. – Пол винаги е казвал, че ти си по-добра плувкиня от него. Още една причина да се ожени за теб и да те направи госпожа Траут.

Тя се усмихна, спомни си как Пол бе повтарял тази шега поне стотина пъти. Дори ѝ беше омръзнала, но сега жадуваше той да се събуди и да я изрече отново.

– Просто трябваше да тръгне пръв – каза след малко тя, а думите изскърцаха в гърлото ѝ като ръждясала панта.

Доктор Смит поклати глава.

– Никой мъж с всичкия си не би тръгнал пръв и да остави жена си след себе си – каза той. – Не и мъж като Пол.

– Ами ако ме остави сега? – попита тя, беше по-уплашена от всякога. – Не знам как ще се справя без него...

– От все сърце вярвам, че няма да ти се наложи – каза доктор Смит. – Но ти трябва да спреш да мислиш за това и да започнеш да мислиш за нещо друго. За твое собствено добро.

– И за какво предлагаш да мисля? – попита Гамей малко по-остро, отколкото възнамеряваше.

Доктор Смит се почеса зад ухото и се изправи. Отмести ръката на Пол от нейната и я положи внимателно на гърдите му, после я хвана за ръката и я поведе към съседната стая – към корабната лаборатория.

– Има още един оцелял , за когото съвсем си забравила – смигна ѝ той. – Казва се Рапунцел.

Гамей напълно бе забравила малкия робот. Макар че Рапунцел не беше живо същество, тя все пак се радваше, че е оцеляла и са я извадили. Та нали именно Рапунцел бе спасила и двама им.