Портата на дявола

В другата посока той забеляза Кокрейн.

– Почти си приключил – каза Джема. – Това ме радва повече, отколкото факта, че те виждам.

– Конструкцията е почти готова – отвърна Кокрейн. – Все още я тестваме. Но ако си мислиш, че ще ме принудиш да ти осигуря мощността, на която се надяваш, най-добре да разполагаш с някой фокус. Защото по всичко личи, че мога да ти осигуря шейсет процента от това, което искаш.

– Вече не се изненадвам от провалите ти, и не се ядосвам – каза Джема. – Започнах да свиквам. Чу ли за Портата на дявола до Азорските острови?

– Тук долу няма как да съм в течение на новините – каза Кокрейн. – Но да, все пак чух. Някакъв естествен феномен – свръхпроводник.

– Така твърдят – каза Джема. – Имам хора там. Смятам, че това е отговорът.

Кокрейн остави на пода някакъв фиброобтичен тестов уред и избърса потта от челото си.

– Не съм сигурен, че те разбирам. Тъкмо се справихме с тристата тона материал, който подводницата докара от товарния кораб. Не мисля, че има пространство за повече.

– Пространство ли? – учуди се Джема. – Интересно, че използваш тази дума. Защото аз се притеснявам именно за пространството, за космическото пространство, и за онова, което може да се види оттам.

– За какво говориш? – попита Кокрейн.

– За руската подводница, от която взехме реакторите. Беше ти наредено да бъде разглобена и частите разпилени. Не искам някой да я види със сателитите.

– Тя е на дъното, на петнайсет метра под повърхността, покрита с маскировъчна мрежа – защити се Кокрейн. – И никой не я търси. Руснаците я продадоха. Не им пука какво става с нея. А единствените подводници, от които се интересуват американците, са пренасящите балистични ракети. Само ти и другарят Горшков знаете къде е тази и дори Горшков не знае какво си направил с нея.