Изгубената армия на Камбиз

— Къде отиваме? — попита Тара.

— При подкупвача ми, Мохамед Самали. Най-малко заслужаващата доверие личност в Кайро, но в момента не се сещам кой друг може да ни помогне.

Седяха на задната седалка и гледаха през прозорците на таксито, което бавно си проправяше път в натовареното движение. След няколко минути Даниел посегна и хвана ръката на Тара. Никой не каза нищо и не погледна другия.

Замалек бе луксозен квартал с пищна растителност и високи блокове със скъпи апартаменти. Спряха пред входа на хубав блок с добре поддържана градина и стъклено фоайе, платиха на шофьора и изкачиха стъпалата пред входа. На стената имаше лъскав метален панел за домофони. Даниел натисна копчето на апартамент 43.

Изчака трийсет секунди и го натисна отново. След продължително чакане от панела се разнесе глас:

— Да?

— Самали? Даниел Ласаж съм.

— Даниел, каква приятна изненада. — Гласът беше мек, мелодичен, леко фъфлещ. — Заварваш в ме в доста неподходящ момент. Ще ти бъде ли възможно…

— Спешно е. Трябва да поговорим. Веднага.

Пауза.

— Изчакай пет минути долу и ела. Четвъртия етаж, нали знаеш?

Чу се прищракване и двамата влязоха в застланото с килим прохладно фоайе с климатик. Изчакаха пет минути, както ги бяха помолили, след което взеха асансьора до четвъртия етаж. Апартаментът на Самали беше в средата на коридора, застлан с килим и с фотографии в рамки на древни монументи по стените. Почукаха, изчакаха и чуха отвътре стъпки.

— Внимавай какво говориш пред него — прошепна Даниел. — И дръж кутията в чантата си. Най-добре е да не я вижда. Самали ще продаде и родната си майка, ако е на печалба. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.

Изтракаха няколко ключалки и резета и вратата се отвори.

— Извинявам се, че ви накарах да чакате. Заповядайте.

Самали беше висок и много слаб, абсолютно плешив, с леко лъскава кожа, сякаш се беше мазал с овлажняващ крем. Обърна се и ги поведе към огромния минималистично обзаведен хол с паркет от светло дърво, бели стени и оскъдни метални и кожени мебели. През една открехната врата Тара зърна две момчета, едното облечено в хавлия за баня. Вратата обаче се затвори почти незабавно.

— С вас май не се познаваме — усмихна се Самали.

— Тара Мъдрей — представи я Даниел. — Стара приятелка.

— Колко очарователно.

Той хвана ръката й и я целуна. Ноздрите му се разшириха, сякаш вдъхваше аромата на кожата й. След това ги покани да седнат на едно огромно кожено канапе.

— Нещо за пиене?

— Уиски — каза Даниел.

— Госпожице Мъдрей?

— Същото. Благодаря.

Той отвори барчето, извади гарафа с уиски, наля две чаши и пусна кубче лед във всяка. Подаде им питиетата, седна срещу тях, взе кехлибареното си цигаре и пъхна вътре цигара.

— Ти няма ли да пиеш? — попита Даниел.

— Предпочитам да гледам — отвърна с усмивка Самали.