Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Не от тези, които ти познаваш. Но съм изучавал традиционна медицина. Ако това беше повряло още малко, щеше да е по-приятно, но нямаше време за това — добави той, сякаш да ме убеди да не съдя по лекарството му само по вкуса.
— Значи си нещо като акушер?
Няма нужда да казвам, че акушерките, макар да бяха единствените лечители в селата, нямаха никакво образование, тъй като на жените не им бе позволено да учат медицина. Обучаваха ги как се раждат деца и как помагат билките, като чиракуваха най-често при майките си или при други роднини.
— Не точно — каза той сърдито. Очевидно приемаше точно толкова несериозно акушерките, колкото и лекарите. — А сега го изпий.
Направих каквото ми нареди, защото си мислех, че няма да се съгласи да извика лекар, ако го ядосам, като откажа лекарството му. Стори ми се, че ще повърна пред него. Отварата беше много стипчива и горчива, в устата ми остана утайка, която не можех да преглътна.
— А сега си почини, после ще видим какво ще правим — каза той и посегна към халбата.
Хванах го за китката.
— Кажи ми, Адаир…
Не знаех как да продължа.
— Какво да ти кажа?
— Не знам как да разбирам поведението ти спрямо мен… Снощи…
Красивата му уста се изви в жестока усмивка.
— Толкова ли е трудно да разбереш? — помогна ми да легна обратно на възглавниците, след това ме зави дои брадичката. Приглади одеялото по гърдите ми и леко докосна косата ми. Подигравателното му изражение се смекчи и за миг видях нещо момчешко в лицето му, зърнах доброта в зелените му очи. — Да не мислиш, че изобщо не съм се привързал към теб, Ланор? Ти се оказа малка изненада, не просто някаква дрипла, която Тилде е довлякла от улицата. Усещам нещо в теб… ти си сродна душа по начин, който още не съм успял да проумея докрай. Но и това ще стане. Първо трябва да оздравееш. Да видим дали еликсирът ще ти помогне. А сега се опитай да си починеш. По-късно някой ще мине да те нагледа.
Бях изненадана от признанието му. Само от една нощ бе преценил, че това между нас е взаимно привличане. Или иначе казано — страст. От една страна се ласкаех, че благородник с богатство и титла се интересува от мен, но от друга, знаех, че е садист и егоист. Въпреки предупредителните знаци приех привързаността на Адаир, макар и като заместител на обичта, която бях желала от друг мъж.
Стомахът ми се успокои, вкусът на горчивия еликсир бе забравен. Сега си имах нова загадка, над която да си блъскам ума. Любопитството ми обаче не можеше да се бори с лекарството на Адаир и не след дълго заспах спокоен сън.
Минаха още една нощ и още един ден, но лекар не дойде да ме прегледа, а аз започнах да се чудя каква игра играе Адаир. Не беше идвал да ме види, откакто призна, че се интересува от мен; пращаше слуги до стаята ми с още дози от еликсира, но никакъв лекар не се появи на вратата ми. След трийсет и шест часа отново станах подозрителна към мотивите му.
Трябваше да се махна от къщата. Ако останех, щях да умра в това легло, а заедно с мен — и бебето. Трябваше да се опитам да намеря лекар или някой, който да ми върне здравето или поне да ме запази жива, докато родя. Детето бе единственото доказателство за любовта на Джонатан към мен и аз бях твърдо решена, че то трябва да оцелее, дори аз да загина.
Станах с мъка от леглото, за да си потърся торбата, но докато опипвах пода под леглото и поглеждах в шкафа, усетих как между краката ми се стича ледена влага. Вяха махнали чаршафите ми и ме бяха увили в просто платно заради това, което изтичаше от мен. Платът беше изцапан и миришеше лошо. Нямаше начин да изляза така на улицата, без да ме вземат за лунатичка и да ме затворят в лудница. Трябваха ми дрехи и наметало, но те ми бяха взели всичко.
Аз, разбира се, знаех къде да намеря нещо за обличане. Стаята с куфарите, където ме бяха отвели в онази първа фатална вечер.
Пред спалнята ми беше тихо, чуваше се само тихият шепот на двама слуги изпод стълбището. Коридорът бе празен. Тръгнах, олюлявайки се, към стълбите, но бях толкова слаба и трескава, че трябваше да лазя до следващия етаж. Когато най-накрая успях да се изкача, се облегнах на стената, за да успокоя дъха си и да се ориентирам. Кой коридор водеше към стаята с куфарите? Всички ми изглеждаха еднакви, а имаше и толкова много врати… Нямах нито сили, нито време да пробвам една по една…
Докато стоях там почти разплакана от объркване и болка и се борех да запазя решителността си бягство, я видях. Видях призрака.
С крайчеца на окото си долових движение. Предположих, че е някое от момичетата от кухнята, което отива в отделението за персонала в мансардата, но силуетът на стълбищната площадка не бе на обикновена слугиня.