Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
А най-обезпокоителното беше Узра — не исках да се срещам с жена, която се е превърнала в призрак. И какво й бе сторил Адаир, че отказваше да говори? Не се съмнявах, че е достатъчно жесток, за да извърши нещо подобно.
— Не знам защо си правиш труда да ми разказваш всички тези неща — казах аз. — Няма да остана дълго.
Алехандро ме гледаше с херувимска усмивка и блеснали очи.
— О, просто убивам времето. Да ти донеса ли още супа?
Същата вечер, когато чух Адаир и свитата му да слизат в коридора и да се приготвят за излизане, аз станах с мъка от леглото си и се надвесих над парапета на стълбището, за да ги погледам. Бяха много красиви, облечени в кадифе и брокат, напудрени и фризирани от слугите, които се бяха суетили около тях с часове. В русата коса на Тилде бяха затъкнати скъпоценни камъни, устните й бяха начервени; Дона носеше безупречна бяла вратовръзка, която подчертаваше аристократичната му шия и едрата челюст; Алехандро беше с дълъг черен фрак и обичайното си тъжно изражение. Те си разменяха остроумни шеги и пърхаха като богато украсени пауни.
Но най-вече не можех да откъсна очи от Адаир, беше наистина хипнотизиращ. Дивак, облечен като изискан джентълмен. И тогава осъзнах, че той е вълк в овча кожа, който излиза със своята глутница през нощта да преследва жертвите си. Те ловуваха за забавление, така бяха хванали и мен. Той беше вълкът, а аз зайчето с крехко пухкаво вратле, скършено с лекота от безмилостната му паст.
Камериерът постави наметалото върху раменете на Адаир и той тръгна към изхода. Но тогава вдигна очи към мен, сякаш знаеше, че през цялото време съм стояла там. Изгледа ме леко усмихнат и аз отскочих назад. Трябваше да се боя от него — и аз наистина се боях — но въпреки това бях като в транс. Част от мен искаше да съм една от тях, да държа под ръка Адаир, докато той и свитата му се забавляват, да бъда ухажвана също като тях.
Пробудих се през нощта, когато те се прибраха, и не се изненадах, когато Адаир дойде в стаята ми и ме отнесе в леглото си. Въпреки неразположението ми, той ме облада и аз му позволих, предадох се на тръпката да усещам тежестта му върху себе си, твърдостта му вътре в мен и устните му по кожата си. Той шепнеше в ухото ми, докато се любехме, повече стенеше, отколкото говореше, а аз не можех да разбера какво казва, различавах само думите „не можеш да ме отречеш“ и „моя“, сякаш заявяваше собствеността си над мен. След това лежах до него и треперех, докато робството му ме поглъщаше.
Когато се събудих на следващата сутрин в тихата си малка стая, болката в корема ми осезаемо се бе засилила. Опитах се да стана, но с всяка крачка усещах силно пробождане, от мен течаха кръв и изпражнения. Не можех да си представя да стигна до вратата, нито да потърся подслон. До вечерта получих треска и през следващите няколко дни ту изпадах в безсъзнание, ту идвах на себе си и с всяко свестяване се чувствах все по-слаба. Кожата ми стана бледа и чувствителна, очите ми кървясаха. Раните и синините ми не зарастваха. Алехандро, единствения човек, който дойде да ме види, ми сложи диагноза, като поклати глава.
— Перфорация на червата.
— Но се лекува, нали?
— Не и ако получиш сепсис.
Не разбирах нищо от анатомия, но ако болката беше индикатор за сериозността на проблема, то бебето ми беше в истинска опасност.
— Лекар — молех аз и стисках ръката му.
— Ще говоря с Адаир — обеща той.
След няколко часа Адаир влетя в стаята. По нищо не личеше, че си спомня за удоволствието, което бяхме споделили предната нощ. Придърпа табуретка до леглото ми и започна да ме преглежда. Притискаше пръсти в челото и бузите ми, за да прецени температурата.
— Алехандро, каза, че не се подобряваш.
— Моля ви, повикайте лекар. Ще ви върна парите някой ден, веднага щом мога…
Той цъкна с език, сякаш за да каже, че цената няма значение. Вдигна единия ми клепач, след това ме пипна под брадичката. Като приключи, стана от табуретката.
— Ще се върна след малко — каза и излетя от стаята.
Вече бях оклюмала, когато се върна със стара халба в ръка. Вдигна ме до седнало положение и ми подаде чашата. Съдържанието й миришеше на кал и билки, сварени в топла вода, и миришеше на блато.
— Изпий го — каза той.
— Какво е това?
— Ще ти помогне да се почувстваш по-добре.
— Лекар ли си?
Адаир ме изгледа малко гнусливо.