Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Защо Север проявява интерес към Александър? Не вярвам тайното завещание на Константин да е било у него. Ако е толкова важно, Константин щеше да обърне града наопаки, а не да ме моли да проведа дискретно разследване.
Гъста мрежа заобикаля Александър. В мислите си се опитвам да проследя нейните нишки. Симах, закостенял поклонник на старата религия, и Евсевий, върховен жрец на новата. Астерий Софиста, надничащ в катедралите, в които му е забранено да влиза. Дяконът Симеон. А сега и Север.
Симах — прокурорът, който е могъл преди трийсет години да убие Александър.
Астерий — предал вярата си, когато Александър е запазил своята.
Църковникът Евсевий, чието повишение е спряно от Александър.
Симеон, който постоянно се оказва на погрешното място в погрешното време.
Север Гарвана, който чака смъртта и бъдещето.
И Александър — мухата в центъра на мрежата, която се гърчи и трепка, докато паяците плетат нишките си.
Най-накрая разбирам какво ме е разстроило. Причината не е в това, че изгубих самообладание, или защото не успявам в начинанието си. Причината е в мисълта как Север стои във вилата си и чака Константин да умре. Това ме засяга — но не заради приятелството, което някога имаше между нас.
Познавал съм Константин през целия си живот — ако някой може да гледа на него като на обикновен човек, това трябва да съм аз, но сега осъзнавам, че съм преглътнал неговия мит за почти богоравния император, без дори да забележа. Ако — когато — си отиде, какво ще ми остане?
Питал ли си се защо Константин е помолил някого, който нищо не знае за Църквата, да разследва смъртта на епископа?
Лодката, която пресича Босфора, е добро място за обмисляне на подобни неща. Робите се напъват, греблата се размахват; лодката сякаш се движи, но брегът не се приближава.
Спя лошо и се събуждам късно. В центъра на това разследване има празнина и мисля, че това е Александър. След три дена влачене из града открих доста хора, които може да са го убили, но все още не съм видял жертвата.
Седя в празната си къща и взимам един от ръкописите, които ми даде Симеон — от Александровите. Нарича се „Търсенето на истината“. Питам се дали Симеон е търсил иронията. Може би Александър ще заговори с мен от гроба си.
Истината не може да бъде другар на насилието, нито правосъдието на жестокостта.
Религията трябва да се защитава не чрез убиване, а с умиране, не с насилие, а с търпение, не чрез грях, а чрез вяра.
Човечността трябва да бъде защитавана, ако искаме да сме достойни за наименованието човешки същества.
Оставям свитъка и го навивам. В него не намирам истината, която търся. Написаното го представя като разумен човек — дори приятен. Нищо, което да подсказва защо някой би искал да го убие.
Религията трябва да се защити не чрез убиване, а с умиране. От кого защитава религията си? От стар враг като Симах? От някого в неговата собствена Църква? Или от човек като Север, за когото религията и политиката са двете страни на една и съща монета?
Осъзнавам, че Александър не може да говори от гроба. Всъщност той още не е в него. Все още е изложен за поклонение, за да могат опечалените да изразят уважението си.
Обзема ме нездраво любопитство. Не го познавах — може би щом го видя като мъртвец, ще науча нещо.
Константин може да е завоювал целия свят, но и той не може да властва над мъртвите. Когато събори стария град Византион, за да го построи наново по свой вкус и представа, една от старите постройки, които остави незасегнати, беше храмът на Венера Либитина — богинята на мъртвите. Той се издига под стария акропол на северните хълмове на града — извън полезрението на императорския дворец и черквите, които увенчават върха на хълма. Черна статуя на богинята е приклекнала на пиедестала: със забулено лице и присвити колене, черните криле разперени, готови да се размахат и да отнесат нищо неподозиращия живот. Магазини и сергии задръстват тесните улици към храма, предлагайки всичко нужно за мъртъвците. Делви с мирта изпълват с миризмата си въздуха — когато духа северният вятър, тя стига чак до двореца. Хладни оръжия със страшни остриета примамват любопитните. Има ленени превръзки; лампи и тамян за палене на гроба; паметни и оброчни плочи — проснати на земята за разглеждане. Каквото ще да казват епископите и философите — смъртта е икуменична — обединява всички. Един и същ каменоделец ще ти гравира християнската риба, лирата на Орфей или змията на Изида. Сарафите въртят добри сделки, разменяйки старите монети със старите богове по тях с новоизсечените от Константин.