Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Джо, Джо! — извика пълният джентълмен, когато цитаделата биде превзета и победители и победени седнаха на обща трапеза. — Дявол да го вземе това момче, пак е заспало. Бъдете тъй любезен да го ощипете, сър; по бедрото, моля; нищо друго не може да го събуди. Благодаря. Развържи кошницата, Джо.
Дебелото момче действително се пробуди, когато една частица от бедрото му биде здраво притисната между палеца и показалеца на мистър Уинкл, свлече се от капрата и започна да развързва кошницата по-бърже, отколкото би могло да се очаква от него, съдейки по предишната му отпуснатост.
— Сега да се посгъстим, за да седнем — рече пълният джентълмен. След многобройни шеги относно опасността да се измачкат ръкавите на дамите и щедро разливаща се руменина, предизвикана от разни закачливи предложения дамите да седнат върху коленете на господата, цялата компания се смести в ландото.
Пълният джентълмен захвана да поднася вътре (в ландото) нещата, подавани му от дебелото момче, нарочно покатерило се отзад за целта.
— Сега, Джо, вилици и ножове. — Вилиците и ножовете бидоха подадени и дамите и господата в ландото и мистър Уинкл на капрата се снабдиха с тези полезни съоръжения.
— Чинии, Джо, чинии! — И тази посуда бе раздадена по същия път.
— Сега, Джо, пилетата. Дявол да го вземе това момче, пак е заспало. Джо! Джо! — Неколкократно почукване с бастуна по главата и дебелото момче с известно усилие се пробуди от дрямката си. — Хайде, давай яденето.
Имаше нещо в звука на последната дума, което накара тлъстото момче да се ококори. То рипна веднага, а оловносивите му очички, блеснали иззад огромните бузи, хвърляха ужасно сластни погледи към храната, докато я вадеше от кошницата.
— Е, побързай де — подкани го мистър Уордл, защото дебелакът не можеше да се раздели с един тлъстичък петел, над който се бе надвесил с особена нежност. Момчето въздъхна дълбоко и отправяйки последен жален поглед, неохотно го предостави на своя господар.
— Ха така, по-живо! Сега — езика, сега — пая. Внимавай с телешкото и шунката; отваряй си очите — раците: извади салатата от кърпата — сега соса към нея.
Тъй нареждаше мистър Уордл: думите се сипеха бързо из устата му, докато подаваше различните вече споменати блага и поставяше безбройните блюда в ръцете на всекиго и върху коленете на всекиго.
— Е, не е ли знаменито това? — запита тази весела личност, когато започна унищожителното дело.
— Знаменито! — отвърна мистър Уинкл, който разрязваше едно пиле върху капрата.
— Чаша вино?
— С най-голямо удоволствие.
— По-добре да си имате една бутилка за вас, там горе, нали?
— Много сте любезен.
— Джо!
— Да, сър. — Той не спеше този път, защото току-що бе успял да си задели баничка с месо.
— Бутилка вино за джентълмена на капрата. Приятно ми е, задето сме заедно, сър.
— Много ви благодаря. — Мистър Уинкл изпразни чашата и сложи бутилката до себе си на капрата.
— Ще разрешите ли за ваше здраве, сър? — рече мистър Тръндл на мистър Уинкл.
— С голямо удоволствие, сър — отвърна мистър Уинкл на мистър Тръндл и двамата джентълмени пиха наздравица, след това пиха наздравица с всички поред, включително и с дамите.
— Виж нашата мила Емили как любезничи с непознатия джентълмен — пошепна лелята стара мома на ухото на брат си, мистър Уордл, с чистопробна старомоминска завист.
— Е, че какво — отвърна веселият възрастен джентълмен, — това е съвсем естествено, струва ми се; нищо необикновено. Мистър Пикуик, малко вино, сър?
Мистър Пикуик, дълбоко потънал в проучване състава на парче пай с месо от гълъб, тутакси се съгласи.