Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Износените стъпала водеха до тесен процеп между две постройки, обърнати към площад „Якани“. Темпър мина през него, опипвайки стените, и излезе на площада, където се гмурна в развълнувано море от мъгла. Камъните под краката му бяха влажни и той трябваше да внимава да не се подхлъзне. Стъпките му отекваха в мъглата и звукът се връщаше странно изкривен и приглушен. Вятърът охлаждаше лицето му. През мътната сива пелена виждаше тъмните фасади на къщите и сенки, които прелитаха толкова бързо, че не можеше да ги проследи дори с поглед.
Нещо измяука в мрака и Темпър настръхна. Той стисна още по-силно оръжията си и се опита да успокои дишането си. Нещо се прокрадваше към него, от една странична уличка. Превита фигура, напредваща мъчително бавно.
Той се приготви, като издигна едното острие високо, а другото спусна ниско. Но се колебаеше да нападне; нещо не беше както трябва. Фигурата се олюляваше и влачеше крака. Темпър бе крачил редом с достатъчно ранени войници, за да разпознае почти животинското сумтене, което те понякога издаваха. Мъжът куцаше и залиташе, обвил ръце около стомаха си така, сякаш носеше безценно съкровище. Темпър снижи оръжията си. Какво беше това? Някакъв номер?
Мъжът се приближаваше все повече и повече и накрая Темпър се принуди да отстъпи малко и да извика:
— Стой!
Мъжът се закова на място и наклони главата си на една страна. Устата му увисна, една беззвучна черна дупка в нощта. Вдигна едната си ръка и посегна към него. Темпър чу пропукването на коричка от полусъсирена кръв, след което някаква преплетена маса се изсипа от стомаха на мъжа и цопна върху паважа — влажните усуканици на неговите черва. Мъжът се свлече на земята.
Темпър се опита да оближе устните си, но не успя да развърже езика си. Приближи се и бодна трупа с върха на оръжието си. Мъртъв. И то отдавна, ако съдеше по състоянието на трупа.
— Чуй ме — прошепна умрелият мъж.
Темпър вдигна мечовете.
Една кървава ръка се вдигна и му махна да се приближи.
— Хрътката — простена мъртвецът. Темпър пристъпи напред. От устата не излизаше въздух. — Уби ме. Уби ни всичките.
Темпър осъзна, че мъжът бе един от разпасаната банда наемници, които го бяха заловили.
— И тя… тя…
Ръката махна на Темпър да се приближи още по-близо. Той се наведе и ръката го грабна за ръкава. Темпър се опита да откопчи пръстите, но те се бяха забили като куки.
Мъртвешкото лице се разтегна в мъртвешка усмивка.
— И… ме следва.
— Какво?
— Сега… и ти си мъртъв.
Темпър вдигна глава и видя широката диря кръв, която трупът бе оставил след себе си. Диря, която стигаше до стълбите, които бе изкачил току-що.
— Копеле!
Трупът се засмя.
Темпър опита да се надигне, но ръката не го пускаше.
— Отрепка.
Темпър отсече ръката. Тя излетя, увисна за момент във въздуха и се приземи с плясък на камъните.
В същия миг той чу дълбоко, дрезгаво пухтене, което идваше от дъното на стъпалата. Темпър отстъпи назад и бързо огледа площада. От него се разклоняваха седем улици. Без много да му мисли хукна към най-близката от тях.
Препускаше през глава, изпаднал в паника. Дробовете му пламтяха, а гърлото му смъдеше като прерязано. Забави малко, останал без дъх, и призна грешката си. Глупак такъв! Не можеш да бягаш вечно от проклетото нещо. Приготви се и се бий. Темпър се обърна и прилепи гръб към една стена от дялани скални блокове. Тя изстуди стоманения предпазител на тила му. Той си пое дълбоко дъх и опита да успокои препускащото си сърце. Не се напрягай преди битка; пази енергията си. Ха! Вече беше твърде късно за това. Държеше се като пъпчив новобранец на първата си мисия.
Лунната светлина посребряваше къщите от другата страна на улицата и Темпър видя, че всички кепенци бяха спуснати и всички врати здраво залостени. От една къща наблизо се чуваха риданията на старица, отправяща молитви към Бърн. Прозвуча далечен писък, който бе отрязан като с нож. Темпър избърса лицето си и се отдели от стената. Тази тясна уличка не беше най-доброто място за това, което си бе наумил. Имаше нужда от повече пространство, за да маневрира.