Тайния дневник на Източната перла
- Автор: Линдли Морийн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-705-3
- Переводчик: Йолина Миланова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайния дневник на Източната перла». Краткое содержание книги:
Романът проследява трескавата житейска съдба на реално съществувалата Йошико Кавашима — пленителна и противоречива личност, свикнала да живее на ръба, да блести в обществото денем и да се бори с демоните си нощем, способна да манипулира човешки съдби в опит да открие собствената си същност.
Миура спеше, когато се сбогувах с малката жълта къща. Напуснах Токио на разсъмване, преди още да се е изпарила утринната роса. Минах покрай зеленясалия меден покрив на императорския палат точно когато слънцето изгряваше и обсипваше с лъчи тъмното дърво на величествената сграда. Кленовете още не се бяха обагрили в червено, но пищно нацъфтелите бели анемонии сякаш ми махаха за сбогом.
Беше приключил още един период от живота ми — промеждутък, през който успях да отдъхна, да прекарам още малко време с Прошка и да видя как Тамура успява да осъществи мечтата си. Радвах се, че и Миура сега ще има шансове за по-добър живот. Колкото до доктор Атарки, щях да му липсвам, но той и бездруго обичаше да страда.
Усещах, че повече никога няма да видя Прошка, и се оказах права. Тя почина през пролетта от грип, който отне живота на много дечица и възрастни хора в Токио. Новината за смъртта й стигна до мен в един навъсен ден, когато небето беше забулено от облаци, а аз — потънала в мрачни мисли, сякаш предусещах нещо. Завинаги бях изгубила моята мила Прошка.
Почти не се е случвало да си приготвям лулата с опиум, без да си мисля за нея, или да ям изсушени личи, без да се сетя за детските си години, когато двете с Прошка седяхме на леглото ми в западното крило и си бъбрехме, сами срещу целия свят. Но мястото на Прошка в живота ми остана празно.
Праскови и саке
Казват, че съдбата ни зависи най-вече от това да попаднем на точното място в точното време. В този смисъл за мен решаващ се оказа шанхайският период. В онези гъмжащи от хора улици, където можеше да видиш и несметно богатство, и чудовищна бедност само на една ръка разстояние и където за всяко удоволствие се заплащаше твърде висока цена, а реката носеше детски трупчета, аз усетих неутолим глад за приключения и изгубих и малкото добро, което беше останало у мен. Струваше ми се, че съм била създадена за този град, а съдбата е чакала подходящия момент да ме изпрати тук. Дори някой да се беше опитал да ме предупреди за разрушителното въздействие, което този едновременно жесток и опияняващ град щеше да има върху мен, пак бих останала глуха за всички съвети.
С пристигането си в Шанхай си наех стая в хотел „Централ“ и излязох на разходка по крайбрежната алея. Когато се завърнах в хотела за следобедния чай, който се сервираше по британска мода, бях като замаяна от хилядите образи на Шанхай, които се въртяха в главата ми и завинаги се запечатаха в съзнанието ми. Влюбих се в този многолик град още от първия ден и с течение на времето опознах всяко негово кътче. И до ден-днешен мога да си го представя, стига само да затворя очи. Дори бих могла да нарисувам картата му по памет. Мисля, че онова, което ме плени в него, беше онази смесица от невинност и порок, която витаеше във въздуха като дъх на опиум и обещаваше блаженство.
По улиците на Шанхай се разминавах с богати старци, под ръка с младичките си любовници рускини. Разменях усмивки с моряците, забързани към улицата на греха. Любувах се на момчетата, които теглеха рикшите, и на лъскавите черни автомобили, които самодоволно профучаваха покрай тълпите минувачи. Флиртувах с полицаите сикхи с червени тюрбани на главите, които се опитваха да всяват ред, като подвикваха на колите и от време на време перваха с палките си някой от водачите на рикши. След първия ден, прекаран по улиците на града, се научих да извръщам глава, когато минаваха каруците, пълни с човешки екскременти, които караха вонящия си товар към пристана. Там той се товареше на корабчета и отпътуваше нагоре по каналите — към фермите в селските райони. Заможните хора в Шанхай живееха толкова охолно, че екскрементите им представляваха особено ценен тор за бедните фермери.
В Шанхай можеше да срещнеш всякакви хора. Не само от различни националности, но също така добри или лоши, богати или мизерстващи, религиозни или безбожници, здрави или сакати, както и такива, чийто житейски път беше приключил и труповете им бяха изгребвани от дъното на мътната река Хуанпу. Просяците свършваха в канавките или в някой ъгъл, а китайците, дошли от селата, бяха толкова бедни, че детеубийствата не бяха изключение и никой не им търсеше сметка. Също така масова беше и търговията с деца. Говореше се, че китайците искали по-висока цена за прасе, отколкото за дете.
В Шанхай можеше да си купиш всичко — екзотични храни, вносни напитки, дрехи по последна френска мода, сибирски кожи, сладко от ягоди, отрова за дървеници и сочни праскови. Тук имаше книжарници и салони за красота, чайни, театри и кина, където можеше да се гледат най-новите американски и китайски филми. Имаше стотина зали за танци и около седемстотин вертепа. Пушалните на опиум бяха почти на всеки ъгъл, а корейските гангстери държаха нощни клубове, в които се предлагаха проститутки.