Тайния дневник на Източната перла
- Автор: Линдли Морийн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-705-3
- Переводчик: Йолина Миланова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайния дневник на Източната перла». Краткое содержание книги:
Романът проследява трескавата житейска съдба на реално съществувалата Йошико Кавашима — пленителна и противоречива личност, свикнала да живее на ръба, да блести в обществото денем и да се бори с демоните си нощем, способна да манипулира човешки съдби в опит да открие собствената си същност.
Онези последни седмици минаха като в забавен каданс — дълги, изнурително горещи дни, следвани от кратки нощи, в които дъждът се лееше като из ведро. Сутрин, по времето когато Сесю беше на работа, се виждах с Атарки. Обикновено обядвах с Тамура, която, почти готова за заминаването си, пърхаше като птичка и не я свърташе на едно място. Прихванах част от нейната трескавост и в главата ми започнаха да се оформят нови планове. Следобед си полягах на диванчето в дневната, наметната с тънък копринен шал. Сънувах как си бъбря заговорнически с Нацуко или ставам свидетел как момичетата тормозят стария Тешима и хихикат злорадо. Събуждах се миг преди Кавашима да проникне в мен, обзета от чувство на разочарование и празнота. Не знаех как да съобщя на Прошка, че отново я напускам. Знаех, че новината ще я съкруши. Тя много се беше сближила с Миура, която се привърза към нея като към майка. Привечер двете идваха в спалнята ми усмихнати и развълнувани и докато се обличах, си бъбрехме по женски, пиехме джин и пушехме френски цигари. Миура ми помагаше с тоалета, а Прошка, станала трудноподвижна с възрастта, седеше на леглото и я напътстваше.
Обикновено вечерях някъде навън със Сесю и приятелите му. Навсякъде ги посрещаха като кралски особи, а те харчеха подобаващо. Веднъж Сесю ме заведе в театър Кабуки, където всички женски роли се играеха от мъже. Те ситнеха по сцената, все едно бяха китайки с пристегнати крака, а тежкият грим превръщаше лицата им в безизразни маски. И въпреки всичко изпълнението им беше въздействащо, и то далеч повече, отколкото човек би предположил.
Сред публиката забелязах един от мъжете, които Кавашима изпращаше при мен. Той беше в компанията на момиче, което можеше да му бъде дъщеря, и покровителствено беше сложил ръка в скута й. Член на кабинета на Вакацуки Рейджиро, той се оказа приятел на Сесю, когото поздрави радушно. Надявах се, че не ме е познал, но той успя да ми прошушне: „Бъди спокойна, Йошико, няма да издам тайната ти!“
На другия ден след посещението в театъра казах на Прошка, че заминавам за Шанхай и тя може да дойде с мен, ако иска. Не бях изненадана, че тя ми отказа, като се оправда с напредналата си възраст. Нацуко й беше казала за гражданската война в Китай и тя ми призна, че се бои до смърт от комунистите. Нямаше смисъл да я уверявам, че в Шанхай няма размирици и бездруго нямаше да променя решението й. През сълзи Прошка ми приготви лула с опиум и настоя да си я поделим, за да се знае, че дори разделени в живота, в страната на сънищата и мечтите винаги ще бъдем заедно.
Никой не можеше да приготвя лулата като нея. Обичах да я гледам как се навежда над пламъка, как върши всичко умело и със сърце, сякаш обгрижва бебе. Също като мен, Прошка никога не беше изпитала радостта от майчинството, но всеки път, когато ми приготвяше лулата, аз имах чувството, че съм в грижовни майчински ръце.
Месец преди самата аз да напусна Токио, Тамура дойде да се сбогува и ми каза, че много скоро ще осъществи плана си и ще измъкне дъщеричката си от дома на свекървата. Било само въпрос на дни. След това щеше незабавно да замине за Ню Йорк. Ако исках да се свържа с нея, можех да потърся номера й в телефонния указател на името на „госпожа Жасмин“. Тя ме увери, че вратите на дома й винаги ще са широко отворени за мен и че много ще се зарадва, ако един ден ме види застанала на прага. Беше продала малката жълта къща на една мама-сан, която по думите й имала не само нюх за бизнес, но и добро сърце. Били се разбрали къщата да остане на мое разположение до края на лятото. Целунах я по устните — както винаги без червило — и оставих по тях следи от моето. Пожелах й късмет и й казах да се пази.
Няколко дни по-късно с облекчение разбрах, че операцията е минала успешно и Тамура е измъкнала дъщеричката си, преди някой нещо да усети. Надявах се двете да са щастливи в „страната на възможностите“, както приятелката ми наричаше Америка.
Със заминаването на Тамура Токио сякаш изведнъж изгуби своята привлекателност за мен. Почувствах същата остра болка както след раздялата с Май, но този път тя не беше примесена с чувство за вина. Все едно бях осиротяла. Дълбочината на страданието ми изненада и мен самата — за пореден път, едва след като бях изгубила приятелката си, осъзнавах колко силна е била връзката ни.