Тайния дневник на Източната перла

Само няколко месеца след като се запозна с мен, Сесю предложи на Тамура да уредят нещата финансово така, че да остане единственият ми любовник. Тя нямаше нищо против, още повече, че това щеше да ускори отпътуването й за Америка. Когато сключиха сделката, приятелката ми ми даде половината от парите, както смяташе, че е редно. Аз обаче продължих да се виждам тайно и с доктор Атарки — допадаше ми това, че един мъж се оставяше да бъде играчка в ръцете ми, а и не исках да се чувствам притежавана.

Една вечер, спомням си, че беше есен, защото листата на дърветата бяха окапали и се мръкваше рано, Сесю ми призна, че е лудо влюбен в мен. Каза, че искал да ми купи по-голяма къща, каквато ми подхождала и в която и двамата сме щели да се чувстваме по-добре. Разбира се, щял да наеме и слуги, които да се грижат за мен. Колкото и изкусително да беше това предложение, не се поколебах дори за миг. Не защото предпочитах да си остана в малката жълта къща — честно казано, този начин на живот беше взел да ми дотяга и със заминаването на Тамура вече нищо нямаше да ме задържа тук. Но не възнамерявах да прекарам години от живота си като „момичето на Сесю“ и един ден да се окажа изоставена също като гейшата на Кавашима. Не исках да завися от благоволението на никой мъж, бил той и щедър и мил човек като Сесю. Казах му, че съм изключително поласкана от предложението, но ще трябва да си помисля. Сесю помръкна, като чу това, но ми обеща да почака колкото е необходимо, сигурен, че в крайна сметка ще приема. За щастие не бях влюбена в него и перспективата да стана негова държанка не ме блазнеше ни най-малко. Освен това не си правех илюзии — един ден красотата ми щеше да започне да повяхва и моят „принц“ да ми се насити.

От известно време си мечтаех да посетя Шанхай — бях чула, че е вълнуващо място, където жените не са така подчинени на традицията, както е навсякъде в Япония. Самият Сесю ми беше казвал, че Шанхай е нещо като „Париж на Изтока“ — космополитен град, пълен с всякакви вносни стоки и множество чужденци, сред които американски морски пехотинци. Ентусиазмът, с който говореше за този град, беше заразителен и вече изгарях от желание да зърна Шанхай с очите си. Винаги щях да смятам Япония за свой дом, но жадувах за признание и приключения. Мечтаех да извърша някаква благородна, героична постъпка и да се завърна триумфално в родината си. Исках Япония да гледа на мен като на своя достойна дъщеря. Може би в Шанхай пред мен щяха да се открият нови хоризонти.

Мина зимата и дойде пролетта — отначало хладна, но през май вече беше горещо и влажно. Сесю все по-настоятелно ме увещаваше да се преместя в по-голяма къща и най-после му казах, че нямам нищо против, но ще ми трябват няколко седмици да си събера багажа. Сесю, нетърпелив както винаги, побърза да купи къщата и ми връчи нотариалния акт, който беше на мое име. Обещах му до края на лятото да се пренеса окончателно.