Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
— Идвам във връзка с Виктория Фауст — жалко, че Люси не видя как подскочи мис Лемьо, когато чу името на Виктория. — Искам да съобщя, че тя преписва — продължи тя.
— Моля?
— Преписва. В часа по европейска история. Знам, защото намерих това под чина й след последния тест — Люси извади картонче пищов, върху който със ситни букви бяха написани дати, имена и факти.
— Люси… — подхвана мис Лемьо.
— Знам, че я харесвате, мис Лемьо — прекъсна я Люси, — но тя ви манипулира. Тя е измамничка.
— Люси, спри до тук. Нека те попитам нещо. Кога правихте този тест?
— Преди два дни — Люси се изправи.
— Тестът върху френско-пруската война?
— Да.
— Люси, Виктория отсъства на този тест. Тази сутрин ме помоли да направи теста пред мен, тук, в моя кабинет, сама.
Люси се замисли трескаво. Как е възможно? Намерих пищова точно под нейния чин. Все пак Люси не беше сигурна, че Виктория беше в клас онзи ден. Тя пропускаше часове толкова често, под най-различни предлози (чуждоземни болести, неустановени фобии, хронично това или онова).
Мис Лемьо се сети колко се бе забавлявала, докато правеше теста с Виктория. Виктория я бе помолила да й чете въпросите на глас, заради проблема със зрението. След това с нарастващо удивление виждаше как момичето посочва верния отговор, който самата тя бе си казала наум секунда преди това. Колко умно момиче! Люси онемя от изненада. И този път Виктория я бе изпреварила с една крачка. Сякаш знаеше какво планира Люси. Малка вещица. Как така винаги се оказваше на върха?
— Люси, нека те предупредя — рече мис Лемьо като стана от стола. — Тук не толерираме безпочвените обвинения. Не знам откъде си взела този пищов, но за твое добро ще забравя, че си идвала тук. А сега си върви.
Вечерта преди изборите Виктория остана до късно. Седеше с кръстосани крака, обградена от рояк насекоми, със затворени очи, сякаш медитираше върху някоя вселенска истина. Всъщност тя отново шпионираше Люси. Сега вече беше експерт с пеперудите и затова можеше да види какво се случва в къщата на Люси тъй лесно, сякаш сама беше там, като пеперуда, кацнала на стената. Без стеснение наблюдаваше Люси и мисис Спенсър в много личен момент, просто майка и дъщеря — нещо, което те твърде рядко демонстрираха на публично място. Виктория видя как мисис Спенсър донесе на Люси чаша чай, после проследи как дамата от висшето общество реди една върху друга кутии с кексчета, за да са готови за другия ден. След това гледа как в продължение на четири пълни часа майка и дъщеря низаха висулки от фалшиви диаманти, които Люси да раздава като колиета.
— Скъпа, това е една брилянтна кампания. Толкова се гордея с теб.
— Благодаря, мамо! Смятам, че мога да спечеля. На обяд Шарлот направи неофициална анкета.
— Е, със сигурност се потруди достатъчно.
— Да, а и диамантите са истинска класика. Печеливша тема.
Виктория се разсмя. Колко самодоволна беше тази Люси. Сякаш беше честно да използва парите на родителите си. Сякаш не мамеше само с факта, че е такава, каквато е.
— Мамо? — чу я да казва Виктория.
— Да, скъпа — мисис Спенсър се бореше с особено упоритата кукичка на една висулка.
— Наистина е забавно да работим заедно.
Мисис Спенсър помилва дъщеря си по бузата.
— Да, скъпа. Както знаеш, и аз бях президент на класа в гимназията. Това е семейна традиция… но никога не съм имала толкова креативна кампания.
В деня на изборите Виктория бе спокойна и уверена. Излезе два часа преди часовете, стиснала четиридесет плаката в едната си ръка и торба със значки в другата. Тръгна към Марлоу, прехвърляйки в главата си различни планове и списъка със задачи за изпълнение, но изведнъж забеляза мадам Вилрой, която вървеше до нея. Стресна се и подскочи, като изпусна няколко плаката.
— Какво правиш тук?
— Това ми е работата, да те наглеждам — прошепна мадам Вилрой. — Виж кой идва?
Виктория видя Люси и майка й, които носеха подноси, отрупани с кексчета.
— Не се безпокой. Зная какво е намислила.
Мадам Вилрой завъртя очи — нещо твърде смущаващо за Виктория, която не можеше да се въздържи да не погледне необикновеното ляво око на гувернантката.
— Да, но не можа да измислиш нищо забавно, за да я засенчиш. Въпреки информацията, с която разполагаше.
— Какво искаш да кажеш? — попита Виктория.