Скритият оазис

Отпи голяма глътка от млякото, натисна дистанционното и задейства CD плеъра и намери парчето, което искаше — Патси Клайн, „Прекалено много тайни“. След кратка пауза проехтя познатият жив той на кларнетите в началото на песента. Той въздъхна облекчено, отпусна глава назад и затвори очи. Отмерваше ритъма върху облегалките за ръце.

Обичаше кънтри, винаги го бе обичал, още от дете, когато слушаше пращящи плочи на 78 оборота на стария семеен грамофон. Ханк Уилямс, Джими Роджърс, Лефти Фризъл, Мърл Травис — без тях едва ли би оцелял в ранната си младост: побоите, безкрайните посещения на болницата, пиянските изстъпления на баща му (Погледни се, за бога! Помолих бог за син и какво ми предложи той? Проклет дебел женствен шопар!). Животът, посветен на държавата, му бе предложил изход, място, където да не се чувства така самотен. Така беше и досега. В момента държавата му трябваше дори повече отпреди, като се имаха предвид подозренията и вонящата покварена мръсотия, сред които, изглежда, вечно трябваше да гази. „Държавата не е само музика — често казваше майка му. — Тя е онова, което ти помага да оцелееш.“ И беше права. Поставеният в рамка цитат върху отсрещната стена го потвърждаваше: „Държавният департамент на Съединените щати присъжда наградата за героични дела на Сайръс Джеремая Ангълтън заради мъжествена служба при изключително опасни обстоятелства.“ Държавата го бе оценила така. Беше убеден, че ако беше още жива, майка му би се уверила колко права е била.

Изслуша първия куплет и припева, намали силата с няколко деления, допи млякото и се взря в пода. Там беше разгъната голяма карта на Египет, покрита с надраскани с молив имена, дати, телефонни номера, обозначения на суми и поредици цифри, които биха могли да са банкови сметки. Към картата бяха прикрепени и снимки, много снимки, разпръснати из цялата страна, всички с размера на паспортни фотографии освен три по-големи, закрепени една до друга в долния ляв край, над думите „Плато Гилф Кебир“: Флин Броуди, Алекс Ханън, Моли Кирнан. Той се наведе с мъка заради шкембето, взе ги и като ги разбъркваше като карти за игра, отново се отпусна във фотьойла. Огледа ги една по една и накрая се спря на Броуди. Нещата бяха започнали да се изясняват, връзките да стават по-забележими — Ангълтън усещаше това, определено го усещаше. Имаше още доста работа, но надеждата му беше, че в скоро време ще може да се махне от това проклето място. Край на Пясъчния огън, на жегите и на промъкването в чужди квартири — когато работата свършеше, той щеше да прибере парите, а работодателите му да останат доволни. Това щеше да е и краят на питките „Мисисипи“, но и без тях можеше да се живее. Всъщност той можеше да живее без всичко, освен без любимата си кънтри музика.