Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Вдигна очи към небето. Откри Малката и Голямата мечка, Косата на Береника, Стрелата и Делфина, Лебеда и Жирафа…
Отдавна не бе говорила със звездите.
За начало им отправи благодарности.
За обяда със Серюрие, благодаря, благодаря, всичко разбрах, не запомних всичко, но ми се прииска да целуна кестените, да се покатеря на светофарите, да докосна късчета от небето.
Пийна глътка мащерка, сложи под езика си парченце мед. Какво каза той? Я да си спомня, какво каза? Преливаше от ентусиазъм, готова бе да обуе вълшебните ботуши на Палечко-Малечко…
Чуй, татко, чуй…
Той каза, че съм талантлива, че ще напиша нова книга.
Каза, че ще закова на кръста страданието си, че ще се преборя с него.
Каза, че трябва да съм смела. Да забравя, че сестра ми и майка ми са ми прекършили крилете. Че са ме докарали до това, да се смятам за половин човек.
Каза, че това време вече е свършило.
Никога вече! Никога вече! Даде обет пред себе си, наблюдавайки звездите от дълго време насам.
Писателка съм, много добра при това, и съм достойна да циша. Преставам да си въобразявам, че всички са по-добри от мен, по-умни, по-блестящи, докато аз съм едно нищожество… Ще напиша нова книга.
Съвсем сама. Така както написах „Смирената кралица“. С моите думи. Моите думи от моето ежедневие, които не приличат на ничии други. Той каза и това.
Тя потърси малката звезда, своята звезда, на края на дръжката на черпака, за да види дали се е върнала, дали бе готова да заискри и да й покаже, че я чува ясно и силно.
Защото, разбираш ли, татко, ако аз не се гордея със себе си, кой друг ще го стори?
Никой.
Ако аз не вярвам в себе си, кой ще ми повярва?
Никой.
И ще продължа да си троша главата…
Непрекъснато да си трошиш главата не може да бъде цел в живота.
Повече не искам да ме наричат мека Мария, не желая да се смятам за половин човек.
Не искам да се подчинявам на началници. На Ирис, на Антоан, на йерархията в Центъра, на колегите от факултета.
Искам да се вземам на сериозно. Да си вярвам.
Обещавам тържествено да не превивам гръб и да вървя напред.
Дълго време продължи да гледа звездите, но нито една не примигна.
Поиска помощ, за да започне книгата.
Обеща, че ще отвори широко ума, ушите, очите си, ще стои нащрек, за да не пропусне и най-незначителната идея, която мине покрай нея.
Призова звездите да й изпратят всичко, от което се нуждае, за да продължи напред. Да й изпратят правилните инструменти, а тя им обеща, че ще ги използва по най-добрия начин.
Загледа се в апартаментите зад дърветата. Някои си бяха украсили в дневните коледните елхи и те искряха с пъстроцветни светлини. Не откъсна очи от тях, докато не затанцуваха пред очите й в шарено съцветие.
Сивите скосени покриви, високите черни дървета, хармоничните фасади на сградите, всичко й говореше, че живее в Париж и че е щастлива, макар да не можеше да си го обясни. Беше някаква тайна и неизцелима любов.
Чувстваше се на мястото си.
И щеше да напише книга.
В гърдите й избухна взрив от щастие.
Радост изпълваше сърцето й и избликваше на мощни струи, спокойствието се лееше на широки потоци, силата настъпваше неудържимо като потоп. Тя гръмко се разсмя в нощта, увивайки се още по-плътно в пухената завивка.
В този момент осъзна, че отново е намерила баща си. Той не примигваше скромно там горе, на края на дръжката на черпака, а изливаше щастието с кофи, препълвайки сърцето й.
Наводнение от щастие.
Беше два часът сутринта. Поиска й се да се обади на Шърли.
Обади й се.
— Кога идваш в Лондон?
— Утре — отговори Жозефин. — Утре пристигам.
Утре беше петък. Зое щеше да отиде у Ема за една седмица да преговарят материала. Жозефин бе решила да си остане у дома, да изчисти, да разтреби, имаше натрупано пране за гладене. Ифижени бе оставила пълен панер.
— Наистина ли? — Шърли сякаш не вярваше.
— Наистина… Подпечатвам думите си с билет за влака „Евростар“!
Излапаха до дъно по една кофичка сметанов сладолед „Бен & Джери“ и легнали на пода в кухнята на Шърли, си разтриваха коремите, като вече съжаляваха за всичките мазнини, захари, лешници, карамел и шоколад, от които сега трябваше да освободят организмите си. Със смях съставиха списъка на всички вкусни и опасни неща, до които повече не биваше да се докосват, за да не заприличат на дебеланите от Антиб24.
24
Намек за разказа на Съмърсет Моъм „Трите дебелани от Антиб“. — Б.пр.