Хартиени градове

Никога не бях виждал Бен пиян. В десети клас изпих една бутилка розово „вино“ на едно парти на бандата им. Беше гадно на вкус. И на влизане надолу, и на излизане нагоре, все беше гадно. И именно Бен бе за мен опора в къщата на Каси Хини и по-точно в тематичната й баня „Мечо Пух“, докато аз изстрелвах през устата розова течност по цялото лице и тяло на горкия Йори. Мисля, че тази случка ни отврати от преследването на нови хоризонти в изучаването на свойствата на алкохола. До тази вечер.

Сега, нека поясня, знаех, че ще е пиян, чух го по телефона — нито един нормален и трезвен човек не казва „да“ шейсет пъти в минута. Въпреки това, когато разбутах пушещите пред входната врата и влязох в къщата, последното, което очаквах да видя, бе Джейс Уърдингтън и още двама бейзболисти да държат костюмирания Бен с главата надолу над някаква бъчонка с бира. Чучурът на бъчонката беше в устата на Бен и всички в стаята го гледаха като хипнотизирани. И всички брояха в един глас. Осемнайсет, деветнайсет, двайсет. За секунда си помислих, че се гаврят с него, но не. Смучеше бирата, все едно бе майчино мляко, а той бебето, че даже му се стичаше и по устата, защото се усмихваше блажено, а всички брояха ентусиазирано. Двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет. Очевидно човечеството ставаше свидетел на забележително събитие.

Всичко изглеждаше толкова тъпо. Като хартиени деца на хартиено парти. Проправих си път към Бен и с изненада видях Рейдар и Анджела.

— К’во, по дяволите, е т’ва? — попитах.

Рейдар спря да брои и ме погледна:

— Да! Назначеният шофьор дохожда. Да!

— Защо всички казват „да“ толкова често тази вечер?

— Добър въпрос — извика Анджела, изду бузи и въздъхна. Изглеждаше почти толкова ядосана, колкото бях бесен и аз.

— По дяволите, да! Да, добър въпрос! — каза Рейдар, държейки по една червена пластмасова чаша с бира във всяка ръка.

— И двете са негови — обясни спокойно Анджела.

— Защо не назначиха теб за шофьор? — попитах.

— Искаха теб. Мислеха, че само така могат да те накарат да дойдеш.

Двамата едновременно врътнахме очи, но в нейния жест имаше и съчувствие.

— Май наистина го харесваш — казах и кимнах с глава към Рейдар, който държеше двете бири над главата си и броеше с останалите. Всички изглеждаха горди от факта, че са се научили да броят.

— Дори сега е някак обаятелен — отвърна тя.

— Болна работа — казах.

Рейдар ме побутна с едната бира.

— Гле’й наш’то момче! Тоя е няк’ъв учен аутист по въпросите на задържане на бирени бъчви. В момента поставя нов световен рекорд или нещо подобно.

— Какво значи да задържаш бирени бъчви? — попитах.

Анджела посочи Бен и каза:

— Ето, това е.

— О, искаш да кажеш да задържи бъчвата с уста, докато виси с главата надолу?

— Очевидно, рекордът на Уинтър Парк е шейсет и две секунди — обясни тя. — Поставил го Тони Йорик, оня грамадният, дето завърши, когато ние влязохме в гимназията. Сега играел във футболния отбор на университета във Флорида.