Хартиени градове
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: „Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-1080-6
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хартиени градове». Краткое содержание книги:
След тази луда нощ Кю пристига в училище, за да установи, че Марго е изчезнала, оставяйки след себе си тайнствени следи. Момчето е объркано – за него ли са те? Трябва ли да се впусне слепешката в търсене? Кю и този път не се колебае. И внезапно се оказва във вихъра на вълнуващо приключение – нещо между пътепис, детективска и любовна история. А с разкриването на всяка следваща следа открива, че момичето, в което е влюбен, не съществува.
И тогава реших да остана до сутринта. Ако тя е спала тук, не виждах защо да не мога и аз. След това проведох кратък разговор със себе си.
Аз: Ами плъховете?
Аз: Е, да, ама те не слизат от тавана.
Аз: Ами гущерите?
Аз: Айде де! Нали им късаше опашките, като беше малък? Не те е страх от гущери.
Аз: Ами плъховете?
Аз: Плъховете не могат да ти направят нищо. Те се страхуват от теб повече, отколкото ти от тях.
Аз: Добре. А какво ще кажеш за плъховете?
Аз: О, я млъквай!
И в крайна сметка плъховете нямаха никакво значение, защото бях на място, където Марго бе живяла, или присъствала, или минала, но ЖИВА. Това място я бе видяло след мен, стана ми топло и почти усетих уют. Искам да кажа… абе не че се чувствах точно като бебе в скута на майка си, но поне приемах всеки шум малко по-спокойно, без да получавам пристъпи на астма и сърдечен удар едновременно. Когато се отпуснах, вече можех да разглеждам по-спокойно. Знаех, че има какво да се намери. Сега вече бях готов да го намеря.
Излязох от офиса през ТРОЛ ВХОДА. Бях в стаята с лабиринта от рафтове. Минах няколко пъти, огледах. После се мушнах в следващия ТРОЛ ВХОД и вече бях в празната стая с навития мокет. Бялата боя се донапука и изхруска под натиска на гърба ми. Останах облегнат на стената, гледах как нащърбеният лъч светлина се процежда през дупката на тавана и пълзи по пода милиметър по милиметър. Стоях и чаках слухът и психиката ми да привикнат със звуците над главата ми.
След малко ми писна и се мушнах през последния ТРОЛ ВХОД към магазина за сувенири. Разгледах тениските, извадих кутията с брошурите и започнах да ровя из тях. Предполагам съм търсел някакво написано на ръка съобщение от Марго. Но… нищо, абсолютно нищо.
После се върнах в стаята, която незнайно защо бях започнал да наричам „библиотеката“. Прехвърлих всички издания на „Рийдърс Дайджест“ и намерих една купчина списания „Нешънъл Джиографик“ от шейсетте. Но по кутията имаше пластове, сантиметри прах. Бях напълно сигурен, че не е пипала вътре.
Открих следи от човешко присъствие чак когато се върнах в празната стая. На олющената, дори оголена от боя стена, до която бе навит мокетът, открих девет дупки от габърчета. Четири от дупките образуваха нещо като квадрат, а в квадрата имаше пет дупки. Реших, че може би е останала доста дълго и е имала време да си закачи плакати, макар че от нейната стая очевидно не липсваха никакви плакати.
Развих мокета до средата и намерих още нещо: една прилежно сгъната кутия, в която е имало двайсет и четири енергийни блокчета с ядки и стафиди. Не, не можех да си я представя така. Марго седи на някакъв плесенясал мокет и яде шоколадче, облегната на стената. Тя е съвсем сама, яде само шоколадчета. Или пък ходи един път дневно до някой магазин и си купува сандвич и Маунтин Дю, но по-голямата част от времето прекарва върху или около този мокет. Не, това беше прекалено тъжно, за да е истина. Не, не. Такава самота… това не беше Марго. Но всички доказателства от последните дни сочеха към едно поразяващо заключение: самата Марго през значителна част от времето не беше Марго, не беше такава, каквато очаквах, каквато исках да бъде, каквато я познавах.
Развих мокета още малко и намерих синьо плетено одеяло, тънко като вестник. Сграбчих го и го приближих до лицето си. И ето! Да, господи! Тя е! Нейният аромат. Шампоан с дъх на люляци — лосион с мирис на бадеми, а под всичко това боязливата сладост на кожата й.
И пак си я представих. Развива мокета всяка нощ, но не до края, за да не позволява на голия нащърбен цимент да докосва бедрата й, и ляга на една страна. После се мушва под одеялото и използва неразвитата част от мокета като възглавничка. И заспива. Но защо тук? Как така? С какво това място бе по-хубаво от дома? И ако е било чак толкова хубаво, защо е напуснала? Ето това не си обяснявах и тогава разбрах защо не можех да си обясня: защото аз не познавах истинската Марго. Знаех как ухае, знаех как се държи пред мен, знаех как се държи с останалите, знаех, че обича Маунтин Дю и приключение и драма, и знаех, че е забавна, умна, че като цяло е много повече от всички нас. Но не знаех какво я бе довело тук, какво я бе задържало тук, какво я бе накарало да си тръгне от тук, ако изобщо бе тръгнала. Не знаех защо има хиляди плочи, но никога не бе споделила с никого, че обича музика. Не знаех какво прави през нощта, когато щорите й са пуснати, когато вратата й е заключена, какво прави в запечатаното усамотение на стаята си.
И може би точно това трябваше да направя, преди да предприемам каквото и да е. Трябваше да разбера коя е Марго през времето, в което не беше… Марго.