Хартиени градове

После се върнах в стаята, която незнайно защо бях започнал да наричам „библиотеката“. Прехвърлих всички издания на „Рийдърс Дайджест“ и намерих една купчина списания „Нешънъл Джиографик“ от шейсетте. Но по кутията имаше пластове, сантиметри прах. Бях напълно сигурен, че не е пипала вътре.

Открих следи от човешко присъствие чак когато се върнах в празната стая. На олющената, дори оголена от боя стена, до която бе навит мокетът, открих девет дупки от габърчета. Четири от дупките образуваха нещо като квадрат, а в квадрата имаше пет дупки. Реших, че може би е останала доста дълго и е имала време да си закачи плакати, макар че от нейната стая очевидно не липсваха никакви плакати.

Развих мокета до средата и намерих още нещо: една прилежно сгъната кутия, в която е имало двайсет и четири енергийни блокчета с ядки и стафиди. Не, не можех да си я представя така. Марго седи на някакъв плесенясал мокет и яде шоколадче, облегната на стената. Тя е съвсем сама, яде само шоколадчета. Или пък ходи един път дневно до някой магазин и си купува сандвич и Маунтин Дю, но по-голямата част от времето прекарва върху или около този мокет. Не, това беше прекалено тъжно, за да е истина. Не, не. Такава самота… това не беше Марго. Но всички доказателства от последните дни сочеха към едно поразяващо заключение: самата Марго през значителна част от времето не беше Марго, не беше такава, каквато очаквах, каквато исках да бъде, каквато я познавах.

Развих мокета още малко и намерих синьо плетено одеяло, тънко като вестник. Сграбчих го и го приближих до лицето си. И ето! Да, господи! Тя е! Нейният аромат. Шампоан с дъх на люляци — лосион с мирис на бадеми, а под всичко това боязливата сладост на кожата й.

И пак си я представих. Развива мокета всяка нощ, но не до края, за да не позволява на голия нащърбен цимент да докосва бедрата й, и ляга на една страна. После се мушва под одеялото и използва неразвитата част от мокета като възглавничка. И заспива. Но защо тук? Как така? С какво това място бе по-хубаво от дома? И ако е било чак толкова хубаво, защо е напуснала? Ето това не си обяснявах и тогава разбрах защо не можех да си обясня: защото аз не познавах истинската Марго. Знаех как ухае, знаех как се държи пред мен, знаех как се държи с останалите, знаех, че обича Маунтин Дю и приключение и драма, и знаех, че е забавна, умна, че като цяло е много повече от всички нас. Но не знаех какво я бе довело тук, какво я бе задържало тук, какво я бе накарало да си тръгне от тук, ако изобщо бе тръгнала. Не знаех защо има хиляди плочи, но никога не бе споделила с никого, че обича музика. Не знаех какво прави през нощта, когато щорите й са пуснати, когато вратата й е заключена, какво прави в запечатаното усамотение на стаята си.

И може би точно това трябваше да направя, преди да предприемам каквото и да е. Трябваше да разбера коя е Марго през времето, в което не беше… Марго.