Хартиени градове
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: „Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-1080-6
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хартиени градове». Краткое содержание книги:
След тази луда нощ Кю пристига в училище, за да установи, че Марго е изчезнала, оставяйки след себе си тайнствени следи. Момчето е объркано – за него ли са те? Трябва ли да се впусне слепешката в търсене? Кю и този път не се колебае. И внезапно се оказва във вихъра на вълнуващо приключение – нещо между пътепис, детективска и любовна история. А с разкриването на всяка следваща следа открива, че момичето, в което е влюбен, не съществува.
Започнах пак да ровя из чекмеджетата, но все повече се убеждавах, че тя бе ползвала само бюрото, където намерих лака и на което календарът бе обърнат на месец юни.
Минах през ТРОЛ ВХОДА и се върнах в библиотеката, където огледах пак всички метални рафтове. Огледах всички следи в прахта, за да видя дали не беше оставяла нещо. Не намерих нищо. Но точно когато се канех да обявя тази мисия за приключена, лъчите на фенера минаха покрай нещо на най-горния рафт в ъгъла на стаята. Точно до закования с дървени плоскости прозорец. Беше книга.
Книгата се казваше: „По шосе из Америка: вашият пътеводител“. Беше издадена 1998 година, много след като това място е било изоставено. Пак сложих фенера между рамото и врата си и започнах да прелиствам. В книгата имаше безкраен списък от места и неща, които трябва да види всеки, тръгнал да обикаля с кола из Америка. От най-голямото в света кълбо от канап в Даруин, щата Минесота, до най-голямата топка, направена от марки в Омаха, щата Небраска. Някой беше прегънал няколко страници, които не се отличаваха от останалите. Книгата не беше прашна. Може би Воден свят бе само първата спирка от най-голямото кълбо от приключения. Това вече имаше смисъл. Да. Това вече беше Марго. Намерила е някак това място, дошла е да си събере акъла, да се подготви, да си набави разни неща, да прекара една-две вечери и е отпрашила. Вече можех да си я представя как лъкатуши като пинбол сред туристически атракции, които като цяло бяха капани за туристи и нищо повече.
Докато последната искра светлина гаснеше през процепа на тавана, намерих още книги. Всички бяха оставени над рафтовете. „Пътеводител за Непал“, „Най-големите забележителности на Канада“, „Из Америка с кола“, „Пътеводител за Бахамските острови“, „На екскурзия в Бутан“. Нямаше бог знае каква връзка между книгите, освен че всички бяха пътеводители и бяха издадени много след като мястото е било запуснато. Пъхнах фенера под брадичката си, подредих ги една върху друга и едва ги пренесох в празната стая, която вече наричах „спалня“.
В крайна сметка се оказа, че прекарах балната нощ с Марго, но не съвсем както си го представях. Вместо да вляза триумфално в залата и да танцувам в полунощ, аз седях на нейния навит мокет с парцаливото й одеяло върху коленете и четях пътеводител след пътеводител на светлината на един фенер. Седях напълно неподвижен. Само цикадите свиреха напевно край мен.
Може би и тя бе седяла тук в неблагозвучния мрак и е усетила как отчаянието я засипва, и може би не е имала сили да се отърве от мисълта за смъртта. Беше много лесно да си го представя.
Но можех да си представя и друго: как Марго купува тези книги от гаражни разпродажби, купува всеки един туристически пътеводител, който й попадне под ръка, за двайсет цента или без пари. После идва тук, много преди да изчезне. И чете тези книги далеч от любопитните очи на хората. Чете ги и се опитва да реши в каква посока да тръгне. Да. Ще пътува, ще се крие. Един балон в небето. Ще претопява стотици километри на ден с помощта на винаги услужливия попътен вятър. И сега вече я виждах жива. Дали не ме бе довела до тук, за да сглобя парчетата на пъзела, който трябваше да представлява маршрутът й? Може би. Разбира се, изобщо не бях и на йота до нещо като маршрут. Според брошурите можеше да е в Ямайка, Намибия, Топека, Пекин. А едва бях започнал да редя пъзела.
13
Сънувах я. Главата й е на рамото ми. Лежим по гръб, между нас — само ъгълът на килима и бетонният под. Ръката й е върху ребрата ми. Само лежим и спим. Господ да ми е на помощ! Единственият тийнейджър в Америка, който мечтае да спи с момиче, ама да спи, в смисъл само да спи. И после телефонът ми звънна. Две минути треперещите ми пръсти опипваха нагънатия мокет, докато го намеря. 3:18. Беше Бен.
— Добро утро, Бен — казах.
— ДАААА! — отвърна той с писък и веднага осъзнах, че сега не беше най-добрият момент да му кажа какво съм разбрал за Марго и как съм я сънувал. Направо можех да усетя вонята на алкохол в слушалката. Тези две букви, изкрещени по този начин, съдържаха повече възклицателни, отколкото всички думи, излезли от устата на Бен през целия му живот.
— Да разбирам ли, че балът върви добре?
— Дааааа! Куентин Якобсен! Най-великият Куентин на Америка! Самият Кю! Кюто на Америка. Да! — не говореше в слушалката, но го чувах добре. — Ей, всички тука да млъкват и да не се движат и да не дишат. КУЕНТИН ЯКОБСЕН! Е В МОЯ ТЕЛЕФОН!
Тогава се разнесоха екзалтирани викове. Пак не говореше в слушалката, но го чувах.
— Пич. Куентин. Да! Трябва да дойдеш тука.