Хартиени градове
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: „Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-1080-6
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хартиени градове». Краткое содержание книги:
След тази луда нощ Кю пристига в училище, за да установи, че Марго е изчезнала, оставяйки след себе си тайнствени следи. Момчето е объркано – за него ли са те? Трябва ли да се впусне слепешката в търсене? Кю и този път не се колебае. И внезапно се оказва във вихъра на вълнуващо приключение – нещо между пътепис, детективска и любовна история. А с разкриването на всяка следваща следа открива, че момичето, в което е влюбен, не съществува.
Легнах с одеялото с нейните аромати и загледах тавана. През пукнатината на покрива виждах отрязък от небето, обагрено в цветовете на късния следобед. Като накъсано по краищата платно, на което някой бе рисувал в яркосиньо. Това бе най-страхотното място за спане на света. Можеш да гледаш звездите през нощта, без да те вали дъжд.
Обадих се в нас да се разпиша за следобедна проверка. Баща ми вдигна. Казах, че сме в колата и отиваме да вземем Рейдар и Анджела и че ще остана у Бен след бала. Той ми каза да не пия, казах му че няма да пия, после той каза, че е горд с мен, дето отивам на бала, а аз се запитах дали би се гордял с мен за това, което всъщност правех.
Беше скучно. Искам да кажа, че след като свикнеш с присъствието на гризачи и с мистериозните стонове на стените, както и с ужаса „господи, сградата се разпада!“, нямаше кой знае какво да се прави. Няма интернет, няма телевизия, няма музика. Беше ми скучно. Затова не проумявах защо бе избрала това място. Винаги ме бе поразявала с темперамента си. Тя беше човек с много нисък праг на търпимост към скуката. Може би й харесваше идеята да живее като скитник, като просяк. Не, невъзможно! Та тя си беше облякла скъпи маркови джинси, за да влезе с взлом във Воден свят!
И поради липса на каквито и да е забавления, взех че пак отворих „Песен за мен самия“. Единственият подарък от нея. Преместих се под една дупка, близо до светлината. На пода имаше голямо мокро петно. Седнах с кръстосани крака и се настаних така, че светлината да пада директно върху книгата. И по някаква тотално необяснима причина започнах да разбирам.
Проблемът с това стихотворение е, че започва много бавно. Като някакво много дълго въведение, но около деветнайсетия ред най-сетне вкарва малко история и чак там взех да схващам. Значи, тоя Уитман си седи някъде и се размотава (той му вика пътешестване) по тревата и тогава:
Едно дете попита: „Що е туй трева?“, като ми даде пълна шепа.
Как можех да отвърна на детето: „Аз също тъй не зная що е тя!“.
Аз мисля, че е знамето на мойта разположеност,
тъкано от материята на зеленото, изпълнено с надежда.
Ето за тази надежда говореше Др. Холден — тревата е метафора на неговата надежда. Но това не е всичко. После казва така:
Или допускам, че е Божията носна кърпа,
напарфюмиран дар и спомен, някакси нарочно изтърван.
Един вид, тревата е метафора на божието величие или нещо от сорта…
Аз си представям, че тревата е сама дете…
И после:
Аз предполагам, че е йероглифен знак, един и същ,
и означава туй: „Растежът е еднакъв,
и в широки, и във тесни площи!“,
расте трева сред черни хора и сред бели.
Така че, може би тревата е метафора за равенството между хората и същността на връзките между нас, както каза Др. Холден. И накрая пише за тревата така:
Сега тревата ми се струва хубава
и неподстригана коса от някой гроб.
Значи, тревата е и смърт. Тя расте от погребаните тела. Тревата е толкова много неща! Изумително! Тревата е метафора за живот, за смърт, за равенството между нас, за връзката между нас, тревата е децата ни, Господ, надеждата.
Не можах да разбера коя от всичките идеи е най-важната в стиховете. Но когато мислех за тревата и за всичките различни начини, по които можеш да я видиш и усетиш, тогава се замислих за начина, по който виждах или не виждах, или бях погрешно видял Марго. Можело е да я видя по толкова много начини! А аз съм бил фокусиран само върху това, което бе станало от нея. Но сега, опитвайки се да разбера многото лица на тревата, стиснал нейното одеяло и усещайки аромата й в гърлото си, осъзнах най-важния и съществен въпрос. Въпросът, чийто отговор търсех. „Какво е тревата?“ е сложен въпрос с нееднозначен отговор. „Коя е Марго Рот Шпигелман?“ е всесилна метафора, която може да се тълкува по най-различен и нееднозначен начин. В това, което тя остави за мен след себе си, имаше място за безкрайно много образи, за една цяла безкрайност от образи. Лицата на Марго.
Сега трябваше да сведа тази безкрайност от образи до минимален брой. Помислих си, че има неща, които не виждах или бях видял и изтълкувал грешно. Исках да махна покрива, да го разкъсам, да осветя цялото място и да го видя на светло, като едно цяло, а не милиметър по милиметър да лазя из него и да виждам ту един ъгъл, ту друг. Сложих одеялото й настрани и извиках силно, така че всички плъхове над мен да ме чуят. „ЩЕ. ОТКРИЯ. НЕЩО. ТУК.“