Хартиени градове
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: „Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-1080-6
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хартиени градове». Краткое содержание книги:
След тази луда нощ Кю пристига в училище, за да установи, че Марго е изчезнала, оставяйки след себе си тайнствени следи. Момчето е объркано – за него ли са те? Трябва ли да се впусне слепешката в търсене? Кю и този път не се колебае. И внезапно се оказва във вихъра на вълнуващо приключение – нещо между пътепис, детективска и любовна история. А с разкриването на всяка следваща следа открива, че момичето, в което е влюбен, не съществува.
Бях повече от сигурен, че не е там. Имаше прекалено много квартали наоколо, нямаше начин да се скриеш, независимо дали си човек, или труп. Но все пак разгледах. И докато карах по улиците на Куейл Холоу, изведнъж почувствах пълна, гола, отчаяна безнадеждност. Исках да се радвам, че не е там. Но не можех да изпитам нито радост, нито облекчение. Единственото, което се въртеше из ума ми, беше, че ако Марго не беше тук, щях да се надявам или да се ужасявам, че тя или трупът й ще е на следващото място, и после на следващото, и после на някое друго, и че може би никога няма да я намеря. Коя от двете съдби бих предпочел? Да я намеря мъртва, или никога да не я намеря?
Свърших с обиколката, не намерих нищо, подкарах към магистралата, ядох в някакво крайпътно заведение, после пак ядох напът към минимола.
12
Докато паркирах на миниатюрния паркинг, забелязах, че някой бе залепил със синя бояджийска лента дупката в дървения блок, която бяхме избили с Бен и Рейдар. Кой ли бе идвал тук след нас?
Минах с колата отзад и паркирах минивана до ръждясалия контейнер за боклук, край който не бе минавала боклукчийска кола от десетилетия. Помислих си, че ако се наложи, мога да мина с колата през залепената лента. После минах край металните врати и забелязах, че бяха различни, пантите им не се виждаха или нямаха такива.
Благодарение на Марго бях понаучил нещичко за пантите и едва сега разбрах защо не бяхме успели да ги отворим с дърпане. Не е трябвало да ги дърпаме, а да ги бутаме. Отидох до вратата на офиса и бутнах. Отвори се съвсем нормално, без никаква съпротива. Господи, какви идиоти сме били! Разбира се, че всеки, който поназнайваше нещо за строителство и сгради, всеки, който беше влизал в сграда, всеки, който знаеше какво е сграда, би ти казал как да отвориш затворена врата. И сега лентата на мястото на дупката изглеждаше съвсем не на място.
Свалих раницата от гърба си и извадих големия фенер на баща ми. Включих го и се огледах из стаята. Нещо със забележителни размери тичаше по рафта. Потръпнах. Малки гущери подскачаха и бягаха под светлината на прожектора.
Един-единствен лъч светлина пробиваше през тавана и образуваше кръгло петно на пода. Съвсем слаба светлина се просмукваше и през дървените блокове, затова разчитах предимно на фенера. Тръгнах между бюрата. Разгледах вещите, които бях намерил в чекмеджетата и които никой от нас не бе взел, нито прибрал обратно. Беше страшно, наистина страшно да минаваш покрай толкова много бюра с един и същи календар, на един и същи месец. Февруари 1986. Февруари 1986. Февруари 1986. Февруари 1986. Юни 1986. Февруари 1986. Обърнах се и насочих светлината към бюрото в центъра на офиса. Някой бе обърнал страниците на календара. Юни. Облегнах се и разгледах хартията отблизо с надежда да видя следи от откъснати страници, или следи от химикал, или молив, или нещо, което да е обърнало страницата. Нищо, нищо различно от останалите календари. Само датата беше различна.
Сложих фенера между врата и рамото си и пак започнах да тършувам из чекмеджетата, като обърнах специално внимание на бюрото с дата юни: носни кърпички, няколко подострени молива (удивих се, че се бяха запазили остри), няколко бележки за ипотеките на някакъв Денис Макман, празна кутия от „Марлборо“ и почти пълно шишенце червен лак за нокти.
Взех фенера в ръка, лака в другата и го огледах. Толкова червен, почти черен. Бях виждал този цвят. Беше на таблото на минивана през онази нощ. Изведнъж бягащите стъпки на стотици малки крачета, скърцането и пукането в сградата нямаха никакво значение. Изпаднах в някаква перверзна, откачена еуфория, отвъд границата на разума. Не знаех дали беше същото шишенце, или марка, но със сигурност цветът беше същият.
Завъртях шишето и забелязах едно малко, много скромно и непретенциозно петънце от синя боя. От боядисаните й в синьо пръсти. Сега вече бях сигурен. Била е тук. След като се разделихме онази сутрин, тя бе идвала тук. Може би все още спеше тук. Може би идваше само късно през нощта. Може би тя бе сложила лентата на вратата, за да не я притеснява никой.