Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Какво я накара да го направи? Защо се пресегна под престилката към ризата и панталона, окачени отдолу? Защо облече дрехите на Сами?
Така и не проумя, но й се струваше правилно, сякаш това бе единственото възможно действие. Ризата миришеше познато — като собствените й дрехи, но не съвсем, — а когато навлече панталоните, Елайза изпита интересното усещане, че глезените й са голи и студеният въздух докосва кожата, обикновено скрита под чорапи. Седна на пода и завърза ожулените боти на Сами. Ставаха й идеално.
После се изправи пред малкото огледало и се огледа. Вгледа се внимателно, докато свещта примигваше до нея. От огледалото я гледаше бледо лице. Дълга коса, рижаво-руса коса, сини очи със светли вежди. Без да откъсва поглед от отражението си, Елайза се пресегна към шивашката ножица в коша с прането и вдигна плитката от едната си страна. Беше дебела, трудно я скълца. Най-накрая плитката падна в ръката й. Косата се спусна и провисна покрай лицето. Елайза продължи да реже, докато не скъси косата, колкото беше тази на Сами, после нахлупи платненото му кепе.
Бяха близнаци, така че приликата им не будеше учудване, но въпреки това Елайза притаи дъх. Усмихна се съвсем лекичко и отсреща й се усмихна Сами. Тя се пресегна и докосна студеното стъкло на огледалото — вече не беше самичка.
Туп… туп…
Долу госпожа Суиндъл чукаше с дръжката на метлата по тавана — ежедневният й призив към Елайза да се захваща с прането.
Елайза взе от пода дългата си рижа плитка, дръпна кичурче коса от горната част, където косата беше вързана, и го нави около крайчето му. По-късно щеше да го пъхне в брошката на мама. Вече не й трябваше, беше част от миналото й.
17
Лондон, 2005 г.
Естествено, Касандра знаеше, че автобусите ще бъдат червени и двуетажни, но въпреки това се слиса, когато ги видя да преминават покрай нея с табели за Кензингтън Хай Стрийт или Пикадили Съркъс на предното стъкло. Все едно някак беше попаднала в книжка с детски приказки или в един от многобройните филми, в които бе виждала как таксита с бръмбарови муцунки кръстосват застланите с обли камъни пресечки, тераси от Едуардовата епоха стоят мирно покрай широките улици, а северният вятър разпилява ефирни облаци по прихлупеното небе.
Вече почти двайсет и четири часа беше тук, в Лондон, който познаваше от хиляди филмови декори, от хиляди истории. След като най-сетне се съвзе от умората след полета, Касандра се озова самичка в тесния апартамент на Руби, а обедното слънце се бе промъкнало между завесите и един тъничък лъч беше попаднал върху лицето й.
На столчето до разтегателния диван имаше бележка от Руби:
„Липсваше ми на закуска! Не исках да те будя — хапни каквото си харесаш. Във фруктиерата има банани, в хладилника сигурно се намира някаква храна, макар че не съм проверявала скоро — може да се е поразвалила! В шкафа в банята има хавлии, ако искаш да се изкъпеш. Аз ще бъда в музея до 6. Непременно трябва да наминеш и да видиш изложбата, която курирам в момента. Искам да ти покажа нещо много, много вълнуващо!
Р.
П.П. Ела рано следобед. Цяла сутрин имам неприятни срещи.“
И така, в един следобед и с шумно протестиращ от глад корем Касандра се озова насред Кромуел Роуд в очакване уличното движение да прекъсне своя наглед несекващ бяг по артериите на града, за да може тя да пресече отсреща.
Пред нея, висок и величествен, се издигаше музеят „Виктория и Албърт“, а мантията на следобедната сянка бързо се плъзгаше по каменната фасада. Гигантски паметник на миналото. Касандра знаеше, че вътре има многобройни зали, всяка от които прелива от история. Хиляди предмети, извадени от своето място и време, тихо ехтяха с радостите и травмите на забравени животи.
Касандра се натъкна на Руби, която упътваше група германски туристи към кафенето на музея.
— Не, честно — прошепна й Руби силно, когато туристите отминаха, — нямам нищо против в сградата да има кафене, обичам кафе не по-малко от всеки друг, но нищо не може да ме раздразни повече от хора, които подминават експозицията ми, за да търсят Светия Граал на кексчетата без захар и вносните безалкохолни напитки.
Касандра се усмихна някак виновно, надявайки се Руби да не чуе как и нейният корем протестира, усетил вкусното ухание от кафенето. Всъщност самата тя се беше запътила натам.
— Как може да подминават с лека ръка възможността да се изправят срещу миналото? — махна с ръка Руби към редиците пълни със съкровища стъклени витрини, в които бе поместена колекцията й. — Как е възможно?