Не питай, не казвай

— Изчакай да завърша. — Клоуи вдигна ръка във възпиращ жест. — Снощи не бях напълно откровена с теб. Не трябваше да пия. В Северна Каролина имах проблем — приятелите ми бяха непрекъснато пияни, аз също, заради проблемите с нашите, и стигнах твърде далеч. Веднъж ме приеха в болница с алкохолно отравяне.

— О, Клоуи! — Емили притисна длан към устата си. — Това е ужасно!

От ноздрите на Клоуи излезе облак пара.

— Знам. Бях извън контрол. И вчера имах нещо като… криза. Нашите ще ме убият, ако разберат — бяха ме записали в клиника, но аз се заклех, че съм по-добре и не трябва да ходя повече на събиранията. Затова снощи си легнах, без да се обадя — не исках да ме видят в такова състояние. Нали не си им казала за шампанското?

— Не! — извика Емили. Тя беше избягала от къщата преди да успее да каже каквото и да било.

Клоуи изглеждаше облекчена.

— Знаеш ли дали са забелязали бутилката в боклука? Тази сутрин я извадих, но бях толкова уплашена.

Баща ти беше твърде зает, за да търси разни бутилки от шампанско, помисли си мрачно Емили. А госпожа Роланд изобщо не се беше показала на долния етаж.

— Мисля, че не са.

Купчинка сняг се срина с мокър плясък от покрива на моста и двете момичета се обърнаха. Клоуи продължи да върви по моста и Емили я последва.

— А вчера защо се напи? — попита тя.

Ботушите на Клоуи потрепваха по земята. Тя сви рамене.

— Сигурно защото ми е трудно на новото място. Всяко ново начало е трудно. Тук всичко ми се струва странно — не съвсем наред. Единственото хубаво нещо, което намерих, си ти.

Емили се изчерви.

— Благодаря. И да знаеш, ако искаш да поговориш с някого, аз съм насреща.

— И аз за теб — обърна се Клоуи към нея. — Помня онова, което ми разказа снощи. За бебето. Можем да си помагаме една на друга.

Те се прегърнаха силно. След като се разделиха, потънаха в приятна тишина. По магистралата профучаваха автомобили. В гората пукаха съчки. За миг на Емили й се стори, че зърва тъмна, прилична на човешка, сянка между дърветата, но след като погледът й се фокусира, тя видя само тъмнина.

— А ти какво щеше да ми казваш? — попита внезапно Клоуи.

Емили рязко спря.

— Кога?

— Преди малко, глупаче! — В гласа на Клоуи се промъкна игрива нотка.

Емили сви пръстите на краката си. Махалото отново се залюля в обратната посока. В никакъв случай нямаше да разкаже на Клоуи за постъпките на баща й — не и в състоянието, в което се намираше. Последното нещо, от което имаше нужда, бе да разстрои приятелката си и отново да я запрати надолу по спиралата на разрушителния алкохолизъм.

— О, нищо важно. Просто днес съм твърде разсеяна.

— Заради плуването ли?

Емили я погледна въпросително и Клоуи се усмихна.

— Утре имаш важна среща, нали? Татко спомена, че агентът ще дойде да те види.