Не питай, не казвай
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #9
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не питай, не казвай». Краткое содержание книги:
Вече абитуриентки, сега Ариа, Спенсър, Хана и Емили са по-големи, ала не са помъдрели особено — и упорито продължават с мръсните номера. Сладките малки лъжкини имат повече тайни отвсякога — тъмни тайни, които биха могли с един замах да разрушат съвършения живот, който те с толкова усилия се стараеха да възстановят.
Ариа параноично ревнува гаджето си от новия ученик в класа — защото той е тя, и то — майчице, каква тя… Спенсър гради твърде топли отношения с бъдещия си доведен брат. Бюстът на Хана за малко да стане интернет сензация, макар да има и по-добри начини да провали кампанията на баща си за сената. А Емили е готова буквално на всичко, за да получи спортна стипендия. Ех, мечти-и-и…
Най-лошото обаче е, че при последната пролетна ваканция в Ямайка четирите ужасни сладурани правят нещо абсолютно непростимо. Момичетата отчаяно се опитват да забравят тази съдбовна нощ, но по-добре от всички знаят, че тайната им непременно ще изплува.
Нищо не е свършило, докато А. не каже…
Зак не сваляше очи от нейните в огледалото. Все още не беше вдигнал ципа. И тогава изведнъж допря длан до гърба й. Топлата му, мека ръка я накара да настръхне. Тя бавно се обърна към него. Той постави ръце на кръста й. Двамата стояха на сантиметри един от друг, толкова близо, че Спенсър можеше да усети ментовия дъх на Зак. Само след няколко секунди устните им щяха да се докоснат. В главата й се въртяха хиляди въпроси: Но нали каза, че си… Наистина ли си?… Какво е това?
— Хора?
Двамата бързо се разделиха. Под завесата се виждаха токчета от змийска кожа.
— Какво правите там? — попита Амилия.
— Ами, нищо. — Спенсър се отдръпна от Зак, събаряйки няколко тоалета, които висяха на закачалката. Тя побърза да нахлузи дънките си под роклята.
В същото време Зак оправи ризата си и излезе от кабинката.
— Просто помагах на Спенсър с ципа — промърмори той на сестра си.
Облечените в змийска кожа крака на Амилия се отдалечиха.
— Само това ли правехте?
Последва продължителна пауза. Зак беше спасен от звъненето на телефона му и бързо излезе от съблекалнята, за да приеме обаждането. Спенсър се свлече върху малката пейка в кабинката и погледна отражението си в огледалото. Искаше й се Зак да беше отговорил на сестра си. Спенсър също умираше да разбере какво бяха правили вътре.
22.
Мостовете на Роузууд Каунти
Няколко часа по-късно същия петък, малко след като слънцето се скри зад гъстата гора, Емили паркира близо до покрития мост на Роузууд. Той се намираше на около километър и половина от „Роузууд дей“; построен през епохата на Революцията, той преминаваше над малко поточе, пълно с риба — е, поне през лятото. Сега, през мрачния февруари, ромолящата вода беше скована в лед и наоколо цареше мъртвешка тишина. От време на време боровете прошумоляваха, поклащани от вятъра, оставяйки впечатлението за призрачни гласове. От време на време Емили чуваше изчукването на някой клон в гората. Тя нямаше особено желание да бъде тук. Единствената причина да дойде при моста беше молбата на Клоуи да се срещнат там и да поговорят.
Тя излезе от колата и слезе под моста, вдишвайки аромата на мокро дърво. Почти като всичко друго в Роузууд и мостът й навяваше тъжни спомени. Емили и Али го бяха посетили веднъж в късната пролет на седми клас, провесиха крака през ръба му, заслушани в плисъка отдолу.
— Нали се сещаш за онова момче, за което ти разказах, Ем? — пропя щастливо Али. Тя често я дразнеше с разкази за по-големия си приятел, в когото била влюбена. По-късно Емили разбра, че това е Иън Томас. — Мисля довечера да го доведа тук, за да се понатискаме. — Али завъртя гривната на китката си и й се усмихна лукаво, сякаш искаше да каже: „Знам, че думите ми ти разбиват сърцето.“
Емили си спомни за гривната, която беше видяла около китката на Табита. Щом я забеляза, тя бързо се отдалечи от нея. Нещо не беше наред.
На дансинга и край бара беше пълно с народ и на Емили изобщо не й беше лесно да намери приятелите си. Най-накрая забеляза Спенсър да седи върху най-крайната маса на терасата и да се взира замаяно в тъмния, бушуващ океан.
— Знам, че ще ме сметнеш за ненормална — изрече бързо тя, — но трябва да ми повярваш.
Спенсър се обърна към нея с ококорени очи.
— Тя е Али — рече настоятелно Емили. — Наистина е. Знам, че не прилича на нея, но носи старата гривна на Али — от онези, които ни направи след Онова с Джена. Съвсем същата.
Спенсър затвори очи и остана така десетина секунди. След това разказа на Емили как Табита бе подметнала, че двете приличат на отдавна разделени сестри.
— Сякаш ме познаваше — прошепна тя. — Сякаш е… сякаш е Али.
Емили потръпна от страх. Думите на Спенсър направиха всичко да изглежда още по-истинско и по-опасно. Тя се огледа, за да се убеди, че никой не ги слуша.
— Какво ще правим? Да се обадим ли на полицията?
— Как ще го докажем? — Спенсър прехапа долната си устна. — Тя не ни е направила нищо.
— Все още — каза Емили.
— Освен това всички си мислят, че Али е мъртва — продължи Спенсър. — Ако им кажем, че мъртвото момиче се е съживило, те ще ни пратят в лудницата.
— Трябва да направим нещо. — Мисълта, че Али се вихри в същия курорт, където са и те, направо смразяваше Емили.
Затръшващата се врата на кола и последвалите бързи стъпки изтръгнаха Емили от мислите й. Клоуи се появи под арката на моста.