Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
Дъглас се чувстваше неудобно. Възхвалите на свещеника започнаха да му омръзнат. Отново го прекъсна и побутвайки го към вратата, му каза:
– Не, не, не си мислете, че съм светец... Всеки има нужда от Божието милосърдие. Ако смятате, че трябва да ми благодарите за нещо, молете се за мен.
Свещениците се сбогуваха, направиха за последен път поклон и най-после излязоха.
Мариус бе мълчалив свидетел на сцената и изпита възмущение от комедията, която се разиграваше пред очите му. Може би Дъглас разчиташе да изкупи Божието опрощение и да плати щедро с откраднати пари. Ето че и този праведен човек с добро сърце, помагащ на нещастните, този християнин, който прекарваше цялото си време в църквите, се оказа лицемер и мошеник. Мариус гледаше свещениците и нотариуса и му се струваше, че сънува наяве: бе дошъл да обвини един фалшификатор, а се оказа пред един милостив човек, за който се молеха служителите на църквата.
След като първоначалната изненада премина, Мариус изпита още по-силно желание да изпълни дълга си. Нотариусът пристъпи към него с протегната ръка. Младежът бавно се отдръпна, втренчил поглед в него. После бързо изрече:
– Затворете вратата!
Учуден, Дъглас покорно се подчини.
– Сложете и резето – продължи с още по-строг тон Мариус. – Трябва да си поговорим.
Дъглас недоволен се върна обратно.
– Какво ви е, приятелю? – попита той.
Понеже Мариус не отговори, нотариусът, който едва успяваше да запази самообладание, продължи:
– Всъщност имате право. По-добре е да сме сами, щом ще говорим за работа... Е, готов ли сте? Намерих документа, който липсваше, и сега ми трябва само подписът ви, за да взема сумата от ипотекираната къща на Отие от името на Муте... Знаете, че бързаме. Тази сутрин получих още едно писмо от Отие, който ме умолява да му изпратя колкото се може по-бързо парите.
Нотариусът се изправи, сложи документите на масата, натопи перо в мастилото и го подаде на Мариус.
– Подпишете се.
Мариус стоеше безмълвен и със спокоен поглед следеше всяко движение на Дъглас. Вместо да вземе перото, смело го погледна и съвсем спокойно заяви;
– Вчера ходих да видя къщата на улица "Рим". Говорих с наемателите и бившия собственик и разбрах, че те не познават господин Отие.
Мариус отново видя как устните му треперят; Дъглас пребледня, прибра документите, остави перото и седна.
– А!... Това много ме учудва.
– Онзи ден – обясни Мариус – бях посетен от господин Дьо Жирус, богат собственик от Ламбеск. Той потвърди, че никой от съседите му не се казва Отие и че със сигурност такъв човек не съществува... Днес знам, че той не е сбъркал... Какво трябва да си мисля?
Нотариусът не отговори. Гледаше с блуждаещ поглед пред себе си. Ставаше все по-блед и трепереше, чувствайки, че с него е свършено. Явно търсеше отчаяно как да се измъкне от положението, в което бе попаднал.
– После отидох в Сен Жюст – продължи безжалостно Мариус. – Оказа се, че къщата, ипотекирана, както ми казахте, на името на вашия клиент Муте, принадлежи на един стар приятел на майка ми, господин Жиро. Той потвърди, че имуществото му е свободно. Още веднъж ви питам какво да си мисля?
И Дъглас продължаваше да мълчи.
– Е, добре. Щом отказвате да отговорите, аз ще ви кажа какво мисля и какъв в действителност е случаят... Вашият господин Отие никога не е съществувал; това е една мъртва душа, която сте измислили, за да вършите непочтените си сделки. От друга страна, вие не сте взимали ипотека и сте прибрали парите на Муте. А за да стигнете до този чудесен резултат, сте готов да направите и други измами, за да се сдобиете с още пари.
Мариус говореше сякаш на неподвижна и безчувствена статуя. Това спокойствие още повече го разгневи:
– Не е моя работа да ви съдя за вашите престъпления. Но ви искам сметка за нечестното поведение спрямо мен! Искахте да ме замесите със спокойна съвест в мръсните си афери! Щяхте да ме компрометирате, а се отнасяхте приятелски с мен. Знаехте, че съм обикновен чиновник... Имам право, нали, да ви кажа, че сте негодник!
Нотариусът дори не мигна.
– Преди малко тук имаше свещеници, които ви благославяха – продължи Мариус. – О, вие изиграхте ролята си съвършено. Аз единствен в цяла Марсилия зная що за човек сте и ако съобщя за опасното ви престъпление, може би няма да ми обърнат внимание, защото много ловко сте заблудили обществеността. Кой ще повярва, че нотариусът Дъглас, този уважаван от всички човек, скромен и благочестив, тайно работи за разоряването на огромната си клиентела!... Ако още можех да се съмнявам, аз самият бих се поколебал, като ви гледам пред мен с този вид на скромен и смирен молещ се монах... Хайде, говорете, защитавайте се, ако можете!