Хроники на звеното

Балабанов не можа веднага да отговори, защото мацката беше страшно красива, а и беше облечена само с нещо като много голям полупрозрачен шал, но се окопити и й отказа, леко заеквайки:

- Аз... не употребявам, но ви благодаря много...

Красивото момиче се засмя и танцувайки, се отдалечи към палатковия лагер. Мамка му, и смехът й е красив, помисли си Балабанов. Трябваше да намери Петър. Запъти се към голяма цветна шатра, опъната в далечния край на поляната. Не беше за вярване, но музиката ставаше още по-силна. Като гледаше усмихнатите лица, дъгата, осветената поляна и усещаше цялата атмосфера, направо му се прииска да свали костюма си и да затанцува и той с тези готини хора, но бързо се овладя, беше дошъл по работа, пък и не обичаше да губи самоконтрол, толкова години си го беше отглеждал този самоконтрол все пак. Стегна се и закрачи по-бързо. Поспря само за няколко минути, загледан в две много красиви момичета, които в пълен синхрон с хипнотичната музика въртяха вързани на въже пламтящи кълба. Едното момиче забеляза изумения му поглед и му намигна.

- Ела пак, когато се стъмни, сега само загряваме, костюмарче...

Балабанов се усмихна и кимна. Стигна до едната шатра и си купи бутилка минерална вода.

Беше ожаднял по пътя, а не бе спирал никъде. Трябваше да намери Петър, защото имаха уговорка за важни решения да се консултира директно с него. Тримата му полковници - Михаил, Ивайло и Тонката, имаха огромни правомощия, но за суперголеми сделки решенията вземаше само Петър. Освен това беше забранил сериозни разговори с него да се водят по телефона. За бизнеса се използваха стотици предплатени карти, но Пешо си имаше само един телефон и ако човек искаше да обсъжда с него нещо конкретно, то трябваше да е много сериозно и разговорът да е очи в очи. Много беше започнало да се слуша напоследък в държавата, така им беше казал Кольо Агента, а когато човек на неговото ниво на информираност кажеше нещо, това значеше, че е истина.

Балабанов искаше да говори с Петър за закупуването на над двеста хиляди декара земя в Добруджа и на петдесетина хиляди в Южна България. Беше изскочило и едно много яко ранчо почти за без пари в Странджа, а шефът на „Звеното“ му беше казал, че иска някъде да имат резервен щаб. Някъде, където хем да е закътано, хем да се направи стопанство, за да започнат да си произвеждат здравословна и нормална храна, защото колкото повече години минаваха, толкова повече зеленчуците и плодовете придобиваха пластмасов вкус. Всъщност не само зеленчуците и плодовете, а и всички други продукти. Затова Пешо беше казал един ден, на някаква работна закуска: „Ние и без това се съсипваме с алкохол, цигари и наркотици, аре да не се съсипваме и с храната. Видяло се е, че ще станем като европейците и американците, ама не пречи ние, пичовете, да си правим някакви островчета с наши си неща, да не им се даваме съвсем.“ И после бе поставил задача на Балабанов да се огледа за ранчо. „Да ни носят щайги с домати, ама от старите, копеле, нали се сещаш, с оня якия вкус, а не някакви пластмаси, ше ги еба у Европата. Да ни затваря някоя баба лютенички, люти чушчици, да ни колят прасенца, теленца, такива работи.“