Хроники на звеното

Митака кимна. Пешо се доближи до него и с рязко движение го наръга в основата на черепа със сгъваемия нож, който винаги носеше. Крадецът се строполи на земята пред бюрото, беше умрял в секундата, в която острието бе пронизало мозъка му.

Петър се наведе и избърса ножа в тениската на мъртвия си подчинен. Въздъхна и изрече високо:

- А сега, пичове, искам да гледате внимателно какво ще се случи. Искам да видите всичко и да си направите някои изводи...

Петър стана, седна на бюрото до сака с парите и отпи от бутилката с ракия. Задави се и се закашля, запали цигара от кутията на Митака и махна на Арнолд.

От мрака се появиха Долф и Слай, които бавно и внимателно носеха по две големи железни кофи. Сложиха ги на земята и се наведоха над тялото на Митака. Извадиха кукритата и започнаха да действат. Личеше си, че през годините са разфасовали доста животни, защото разчлениха провинилия се член на „Звеното“ за по-малко от десет минути. Каквото не ставаше от един път, ставаше с няколко резки удара на острото като бръснач кукри. След малко останките вече не приличаха на човешки, а просто на купчина месо и кости. Без да обелят и дума, те ги разделиха на четири и ги изсипаха по равно в кофите. От Митака не беше останало нищо.

Петър се изправи с бутилката в ръка и се обърна към хората от „Звеното“.

- Това е, което исках да кажа, пичове. Това е, което исках да видите. Надявам се, че сте ме разбрали.

Никой не отговори. Петър се обърна и каза, минавайки покрай Арнолд:

- Отървете се от този боклук в кофите. Излейте го в онази, дълбоката шахта. И внимателно, това е сярна киселина все пак.

Тонката седна до Петър, който беше заел масата под ореха в кръчмата и държеше бутилка бира, но явно само я гледаше, защото не личеше да е пил от нея. Антон я взе от ръката му и удари мощна глътка от студената течност.

- Добре ли си?

- Ами познавах Митака от поне десет години - тихо изрече Петър. - Странното е, че не ми пука, че е мъртъв. Не ми пука и че го убих, тъпото копеле. Нищо не чувствам. - Надигна бирата, изпи я на един дъх и посегна към бутилката с ракия, която беше оставил до пейката. - Тъпо ми е за техните, ама наистина. Дори имам спомен, че съм си говорил един път с майка му. Беше умна жена, май учителка. - Запали цигара и махна на Мимето, която усещаше, че нещо не е наред, и не знаеше как да се държи. - Ебал съм го. Трябваше да го направим така, иначе после и друг щеше да се изкуши, няма как с толкова кинти...

- Копеле, сигурен ли си, че това беше начинът. Не беше ли малко прекалено?

- Е, Тонка, нали знаеш, че си падам по драматизма, брат - ухили се тъжно Петър. - Миме, донеси по две бири, нещо ми се допи днес. Я донеси четири направо. - Обърна се към Антон. -Аре да се напоркаме днес, копеле. Здравата. Викни Мишо и Иво, кажи на лейтенантите да пазят фронта; ние пием бирите тук и предлагам после да обадим една „Мадара“.

Това и направиха, отидоха в „Мадара“, където се напиха с бира с водка, а после се довършиха в мазето на Пънка, още известно като клуб „Хаос“ или като „Калното“, където Фози пускаше истинска музика, и с нейна помощ, е, и с помощта на много поркане и на екстри, буквално си махнаха главите и успяха поне за кратко да забравят малката демонстрация, която бяха направили по-рано.