Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна
- Автор: Юнассон Юнас, Юнасон Юнас
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Kolibri
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна». Краткое содержание книги:
– Вицепремиерът ли? – попита Алан.
– Да, или с други думи, шефът на главорезите – разясни Кевин Фъргюсън.
Носели се легенди за желязната ръка на шефа на службата. За да се всява ужас сред населението или за да се убиват комунисти, социалисти или ислямисти, разбира се, не била необходима неговата благословия. Ала в момента, в който се случело нещо малко по-различно от обичайното, той се намесвал. Шахът му бил дал титлата вицепремиер, но в действителност според свещеника той бил един убиец.
– Надзирателите съветват човек да пропуска „вице“, когато се обръща към него, ако има лошия късмет да го срещне. А точно това се очертава и в моя, и в твоя случай.
Алан си помисли, че може би свещеникът бе успял да си поговори малко повече с нелегалните комунисти, отколкото искаше да си признае, тъй като го чу да казва:
– Агентите на американското ЦРУ са тук още от края на Втората световна война и тайната полиция на шаха е тяхно дело.
– ЦРУ? – попита Алан.
– Да, така се казват сега. Преди се наричаха ССР, но са си все същата мръсна организация. Те са научили иранците на всички номера и мъчения. Що за човек трябва да е този, който позволява на ЦРУ да унищожава света по такъв начин?
– Американския президент ли имаш предвид?
– Хари Труман ще гори в ада, истина ти казвам – рече Фъргюсън.
– Мислиш ли? – попита Алан.
Дните минаваха в килията на тайната полиция в централен Техеран. Алан разказа историята на живота си на свещеник Фъргюсън, без да спестява каквото и да било. Свещеникът запази пълно мълчание и спря да говори с Алан, след като разбра, че съкилийникът му се познава с американския президент и – още по-зле! – че има отношение към бомбардировките над Япония.
Вместо това се обърна към Господ и го помоли за съвет. Дали Създателят му беше изпратил господин Карлсон, за да му помогне, или зад срещата им стоеше Дяволът?
Ала Господ отвърна с мълчание. Понякога постъпваше така и свещеникът го тълкуваше като знак, че трябва сам да помисли. В интерес на истината, нещата невинаги завършваха добре, когато Фъргюсън действаше самостоятелно, но не можеше просто да се откаже.
След два дни и две нощи на размишление свещеникът реши, че временно ще сключи мир с езичника от съседното легло. Уведоми съкилийника си, че оттук нататък смята отново да говори с него.
Алан отвърна, че макар и да било спокойно и приятно, докато свещеникът мълчал, в края на краищата било за предпочитане, ако единият говори, другият да отговаря.
– Трябва да се опитаме да се измъкнем оттук по някакъв начин, преди този убиец да се върне от Лондон. А това няма как да стане, ако и двамата седим в ъгъла и се цупим, нали?
Свещеник Фъргюсън беше съгласен с Алан. Когато шефът на главорезите се върнел, щели да бъдат разпитани за кратко, след което просто щели да изчезнат. Свещеникът бил чувал, че това сполетявало всички затворници.
Килията им не се намираше в истински затвор със засилена охрана и двойни ключалки. Дори напротив, тук надзирателите понякога не си правеха труда да заключат вратата както трябва. Независимо от това обаче на входа и изхода на сградата винаги имаше поне четирима пазачи, които нямаше просто да седят и да гледат, ако Алан и свещеникът направеха опит да се измъкнат.
Възможно ли беше по някакъв начин да предизвикат безредици и след това да се измъкнат сред общата суматоха, чудеше се Алан. Трябваше да помисли.
За целта имаше нужда да поработи на спокойствие, така че възложи на свещеника да разбере от надзирателите с колко време разполагат. Кога точно се връщаше шефът на главорезите? Кога щеше да е прекалено късно?
Свещеникът обеща да попита при първа възможност. Такава веднага се появи, тъй като нещо издрънча пред вратата. Най-младият и любезен надзирател подаде глава и с поглед, изпълнен със съчувствие, каза:
– Премиерът се върна от Англия и е време за разпит. Кой иска да е пръв?
Шефът на отдела за вътрешно разузнаване и сигурност седеше в кабинета си в Техеран в ужасно настроение.
Тъкмо се бе върнал от Лондон, където бе смъмрен от британците. Той, премиерът (макар и не на думи, но на дела), началник на държавен отдел, един от стълбовете на иранското общество, бе смъмрен от британците!
Шахът не правеше нищо друго, освен да изпълнява всяка прищявка на великите англичани. Петролът бе в техните ръце, а самият началник отговаряше за чистката сред всички елементи, които се бореха за нов ред в страната. А това не беше никак лесно, защото кой всъщност беше доволен от управлението на шаха? Ислямистите? Комунистите? Или може би местните работници на нефтени платформи, които изнемогваха срещу един британски паунд седмично?