Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

– Това навярно беше номер три – предположи Юлиус.

Всички двукраки пътници изскочиха от автобуса (някои по-лесно, други не толкова), за да огледат напълно разрушената кола.

Вътре, отпуснат върху волана и на пръв поглед мъртъв, се намираше един непознат мъж, който все още стискаше пистолет като този, с който престъпник номер две ги бе заплашил по-рано същия ден.

– Сигурно са си мислели, че на третия път ще им провърви – каза Юлиус.

Бени плахо възрази срещу лековатия му тон. Било достатъчно, че убиват по един бандит на ден, но днес вече били увеличили бройката до двама, а още нямало шест вечерта. До края на деня имало време за още, ако продължавало да им върви така.

Алан предложи да скрият някъде мъртвец номер три, защото според него нищо добро не следвало от това да бъдеш свързван с хора, които си убил, освен ако не искаш да разкажеш, че си ги убил, а това определено не влизало в намеренията на групата.

В този момент Хубавицата започна да крещи на мъртвеца върху волана, питайки го как, по дяволите, може да е бил толкова глупав, че да спре на средата на пътя.

Мъртвецът отговори, като изхриптя леко и размърда единия си крак.

Поради липса на по-добри идеи инспектор Аронсон продължи пътуването си в същата посока, в която и Йердин бе поел преди около половин час. Не се и надяваше да настигне лидера на Never Again, но по пътя можеше да се появи нещо интересно. Освен това Векшьо не беше чак толкова далече, а инспекторът трябваше да намери къде да отседне, за да обобщи ситуацията и да поспи няколко часа.

Не след дълго Аронсон забеляза катастрофирало ново БМВ Х5 до един бор встрани от пътя. Първоначално не се изненада, че Йердин се е разбил, предвид скоростта, с която бе напуснал Езерната ферма. Ала след един по-обстоен поглед разбра, че нещата стояха другояче.

Първо, колата беше празна. Шофьорската седалка бе плувнала в кръв, но шофьора го нямаше.

Второ, дясната страна на колата изглеждаше неестествено вдлъбната и тук-там се виждаха следи от жълта боя. Очевидно нещо голямо и жълто се бе блъснало в колата с пълна скорост.

– Например една жълта „Скания“ K113 от 1992 година – промърмори инспектор Аронсон.

Не беше трудно да се направи това заключение, а стана още по-лесно, когато се оказа, че предната регистрационна табела на автобуса се бе отпечатала върху дясната задна врата на БМВ-то. Аронсон трябваше само да сравни цифрите и буквите с тези в известието от Шведската транспортна администрация за смяна на собственика, за да бъде съвсем сигурен.

Инспекторът все още не можеше да проумее какво точно се случваше. Но едно нещо му ставаше все по-ясно, колкото и невероятно да изглеждаше: очевидно столетникът Алан Карлсон и неговият антураж адски ги биваше да убиват хора и след това като с магическа пръчка да правят така, че труповете им да изчезват.