Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Но той дори не забеляза. Само обърна към мен открития си син поглед, сега леко засенчен от размисъл, и каза:
— Изобщо не съм се замислял за тези неща.
После усмивката му отново преобрази устата, която иначе приличаше на чист, точен, добре зашит хирургически разрез, зараснал хубаво, без никакви гънки.
След като се опитах по такъв начин да компенсирам загубите от несполуките си, аз натиснах леко спирачката и казах:
— Да-а-а, колко хубаво си живеехме като деца — ти, Ан и аз.
Да, Адъм Стантън, Ан Стантън и Джек Бърдън си живееха добре край морето в Бърдънс Лендинг. Можеше да се надигне, и се надигаше, буря, дъжд закриваше небето, палмите се мятаха насам-натам, после полягаха на една страна и листата им блестяха като мокра ламарина, отразявайки последната болнава, жълтеникава, парцалива светлина, но нищо не можеше да ни уплаши в нашето царство край морето, защото ние се скривахме в бялата къща, тяхната или нашата, заставахме до прозореца и гледахме как зад вълнолома прибоят расте и расте като разбити белтъци. А зад нас в стаята седеше губернаторът Стантън или господин Елис Бърдън, или и двамата, защото те бяха приятели, или съдията Ъруин, защото той също беше приятел, и нямаше на света вятър, който би могъл да смути спокойствието на губернатора Стантън, на господин Елис Бърдън или съдията Ъруин.
„Ти, Ан и аз“ — ми беше казал Адъм Стантън и аз му бях казал същото. Затова една сутрин, след като се наканих да се измъкна от леглото, се обадих на Ан по телефона:
— Отдавна не бях се сещал за теб, но онази вечер бях у Адъм и той ми спомни колко хубаво си живеехме тримата като деца. Искаш ли да излезем някъде на вечеря? Въпреки че вече сме за патерици.
Тя се съгласи. Разбира се, тя съвсем не беше за патерици, но не прекарахме много весело.
Тя ме попита какво правя и аз отвърнах:
— Нищичко. Чакам да ми се свършат парите.
Тя не ми каза, че трябва да се заловя с някаква работа и ако се съди по вида й, дори не си го помисли, което беше успокоително. Тогава пък аз я попитах какво прави и тя отвърна със смях:
— Нищичко.
Но аз не й повярвах, защото тя вечно се занимаваше с разни сираци, олигофрени и слепи негри и не получаваше нищо за това. Като я погледнеше човек, не беше трудно да разбере, че много нещо отиваше напразно — не става дума за пари. Аз казах:
— Надявам се поне, че вършиш това в приятна компания.
— Не особено.
Вгледах се в нея и видях онова, което очаквах да видя и бях виждал много пъти дори когато тя не седеше срещу мен. Видях Ан Стантън, която може и да не беше точно красавица, но беше Ан Стантън. Ан Стантън: мургаво лице с медни оттенъци, не толкова тъмно, колкото на брат й, под кожата загатната същата костна структура, а самата кожа опъната по начин, който напомня кожата на Адъм, сякаш производителят не е искал да хаби материал за излишни заоблености и е отлял продукта в чиста, стилизирана форма. Тъмните коси вчесани гладко, почти опънати от двете страни на правия път в средата. Сините очи гледат така открито, както и очите на Адъм, но при тях ясната синевина на планинското езеро отстъпва място на едно по-тъмно и тревожно синьо. Поне понякога. Те си приличаха — Адъм и Ан. Дотолкова, че биха могли да минат за близнаци. Дори усмивката им беше еднаква. Но устата, на които тя се появяваше, бяха различни. Устата на Ан не напомняше с нищо за онзи чист, точен, добре зашит и хубаво зараснал хирургически разрез. За този детайл производителят си беше позволил лукса да отпусне малко повечко материал. Не много. Но достатъчно.
Такава беше Ан Стантън и аз виждах това, което очаквах да видя.
Тя седеше срещу мен съвсем изправена, с високо вдигната глава върху хубавото заоблено стебло на шията, което излизаше от тесните й ъгловати рамене, а тънките й, но заоблени голи ръце стояха прилепнали с математическа точност от двете страни на тялото. Като я гледах, представях си колко правилно си е сложила краката под масата — бедро до бедро, коляно до коляно, глезен до глезен. Всъщност в нея винаги се забелязваше нещо стилизирано, нещо, което напомняше някои барелефи и статуетки на египетски царици от късния период, форми, при които изяществото и женствеността са хванати в математически строги рамки, без да престават да бъдат изящество и женственост. Ан Стантън винаги гледаше събеседника си право в лицето, но човек имаше чувството, че погледът й е отправен някъде далеч. Тя винаги държеше главата си високо, сякаш се вслушваше в някакъв глас, който ти не можеш да чуеш. Тя винаги стоеше изправена и прибрана и ти се струваше, че всичкото й изящество и женственост са подчинени на някаква строга идея, която ти не можеш да схванеш.