Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Другото ми основно занимание през първите шест месеца от разследването бе онова, което оттогава наричам „моята турска ваканция“. Сигурно като цяло съм прекарал тридесет месеца в Турция, а по-голямата част от тях – през първите пет години от разследването.
Съпровождаше ме Назим Озан. Той веднага бе приел да ми помага в разследването. По онова време работеше все по разни съмнителни случаи. И той като мен наближаваше петдесетте, така че вече не го блазнеше особено перспективата да си играе на наемник по горещите точки на планетата, обкръжен от камикадзета и всякакви фанатици. И най-вече – защото бе срещнал любовта. Живееше в Париж с една малко тлъстичка дама, но за сметка на това пък миловидна като всички туркини. Казваше се Айля. Идете разбере защо, но двамата бяха неразделни... Aйля е от типа жени любовници, ревнива като тигрица, и всеки път, когато Назим трябваше да пътува с мен в Турция, се налагаше да води с нея преговори часове наред, а щом пристигнехме там – да ѝ се обажда всеки ден. Мисля, че Айля изобщо не разбра нищо от това разследване, дори си мисля, че не ни вярваше, че правим такова разследване. Но пък не бе злопаметна и дори поиска да им стана свидетел на сватбата, която се състоя през юни 1985 година.
Въпреки проблемите с Айля често мъкнех Назим с мен в Турция, където ми служеше за преводач. В Истанбул всеки път отсядах в хотел „Аскоч“ на Златния рог, близо до моста „Галата“. Назим пък спеше у някакви братовчеди на Айля. Нямаше друг избор, горкият! А те живееха чак в Еюп41, някъде из предградията... Срещахме се в един бар точно срещу хотела, всъщност нещо като кафене, което се казваше „Дез анж“ и се намираше на Айхан Изик сокак. Назим се възползваше от случая, за да обръща ракия след ракия, и през цялото време се опитваше да ме просвети в удоволствието на наргилето.
Та ви разправях за турската ми „ваканция“. Каква ти ваканция!
Трябва да ви призная, че винаги съм бил малко нещо циник, що се отнася до изкуствата и традициите по света. Имам предвид включително и екзотиката, отчуждението, носталгията, изобщо всички клишета от този род. До известна степен съм и расист, но моят расизъм не е нещо кой знае какво и не е агресивен. Бих нарекъл себе си глобален скептик, що се отнася до човешкия род. Несъмнено корените на този манталитет са в професията ми на наемник – чистач, който изпразва боклукчийските кофи на човешката душа... или, ако повече ви харесва – на пиротехник.
След по-малко от седмица взе да ми писва от турския начин на живот. От нестихващите напеви на минаретата, от непрекъснатата лудница по мръсните улици, от забулените жени, от курвите, от чая, от миризмата на подправки, от шофьорите на таксита, които караха като луди, от постоянните задръствания, че и от Босфора, от всичко. От всичко! Накрая от всичко турско понасях само мустаците на Назим.
Добре, знам, че не ви пука особено за моята драма тип „Капълъ чарши“. Прави сте, не това е темата. Казвам го само за да обясня колко малка част от разследването всъщност може да се нарече „средиземноморска ваканция“. Намирах убежище в работата. Не ви лъжа. Поне през първите месеци двамата с Назим разследвахме като луди! Прекарахме безброй часове на Капалъ чарши да разпитваме търговците кой би могъл да продаде дрехите, които е носело чудотворно спасеното бебе! Памучни ританки, бяла рокличка на оранжеви цветя, вълнено жакардово пуловерче екрю... Представяте ли си как се обикаля големият покрит базар в Истанбул, най-голямото търговско постижение в света, с петдесет и осем улици и четири хиляди магазина и магазинчета?
Почти всички продавачи дъвчеха някакъв английски или френски и се опитваха да си спестят превода на Назим. Обръщаха се направо към мен, като че ли трицветното френско знаме бе отпечатано на челото ми: „Бебе ли, братко? Бебешки дрешки ли търсиш? Имам каквото ти трябва. Момче или момиче е твоето съкровище? Колко даваш?!“ Повярвайте ми! Имаше четири хиляди магазинчета! И два или три пъти повече продавачи, които приклещваха западния пътешественик на всеки петдесет метра. Само че аз издържах. При това – до края. Прекарах десет дни в обикаляне на този лабиринт с позлатен мозаечен таван. Така или иначе, успях да открия деветнадесет магазина, които продаваха точно същите три артикула заедно – ританките, рокличката и пуловера, но нито един продавач в тях не си спомняше да е продавал подобни дрешки на семейство от Западна Европа. Задънена улица.