Империя на бури

Но протегната й ръка поне беше непоклатима.

Храмът около тях потрепери от мощната енергия, бълваща от тялото й. Прахоляк и зрънца изронен камък заваляха от високия таван над главите им; колоните се люлееха като пияни другари.

Синята светлина на огъня озаряваше лицата на Лизандра и Едион, които наблюдаваха с изцъклени очи, но и непоклатима решимост – и смъртоносен гняв. Гърбът й се притисна още по-плътно в тялото на Едион, докато магията извираше бясно от нея, и той й даде опора в кръста.

Всеки сърдечен удар сякаш продължаваше цяла вечност; всяка глътка въздух болеше.

Тялото на надзирателя най-сетне рухна под мощта й – тъмните щитове около него не издържаха на напора й.

Ала една малка част от нея осъзна, че това се случи чак когато Ераван благоволи да си тръгне и усмихнатите му, горещи като живи въглени очи изчезнаха от черната кухина.

След като тялото на надзирателя се превърна в пепел, Елин прибра магията си и обви с нея сърцето си като в пашкул. После грабна ръката на Едион, мъчейки се да не диша твърде шумно, за да не чуе той дращенето в изстрадалите й дробове, да не разбере колко тежко я е поразила онази единствена струя тъмнина.

Из смълчания храм отекна остър звук – буцата желязо и Камък на Уирда тупна на каменния под.

Това беше цената – планът на Ераван. Знанието, че единствената милост, която й предлагаше, беше смърт за нея и свитата й.

Заловяха ли ги... щеше да изкорми приятелите й и да ги напълни с черната си мощ пред очите й. После щеше да я принуди да ги погледне в лицата, където нямаше да е останала и следа от душите им. А накрая щеше да се заеме и със самата нея.

Роуан и Дориан... Ако Ераван ги преследваше в момента, ако разбереше, че са в Залива на Черепа... и колко тежко я бе ударил с тъмната си магия...

Пламъците й се укротиха до топли въглени и най-сетне намери сили в краката си да се отдръпне от хватката на Едион.

– Налага се да се качим на кораба преди разсъмване, Елин – напомни й той. – Ако Ераван не е блъфирал...

Тя просто кимна. Трябваше да стигнат до Залива на Черепа толкова бързо, колкото им позволяваха вятърът и океанските течения.

Но когато братовчед й се обърна към сводестия изход на храма и пое към библиотеката, тя погледна гърдите си – непокътнати, макар и силата на Ераван да я беше пронизала като копие.

Беше пропуснал. Само с десетина сантиметра беше пропуснал амулета. И единствено благодарение на тази случайност не бе усетил Ключа на Уирда, скрит в него.

Въпреки това ударът още се разливаше като жестоки вълни в костите й.

Сякаш й напомняше, че макар тя да беше огнената наследница... Ераван беше Мрачният владетел.