Четирите цвята на магията

Какво не можеше той, зачуди се младежът. Колкото и трудно беше да прекъснеш живота на антари, не беше невъзможно. Дали Холанд се бореше със заповедите си, или ги изпълняваше?

— Кел? — сръчка го Лайла.

— Холанд никога не се забавлява — промърмори той под нос и сетне вдигна стреснато очи. — Къде е сега камъкът?

Лайла го претегли с продължителен поглед и отвърна:

— У мен е.

— В такъв случай ми го върни — настоя Кел и сам се изненада на припряността си. Каза си, че ще е най-безопасно да държи черния амулет у себе си, но всъщност просто искаше да го подържи, не можеше да се отърси от усещането, че тогава болката в мускулите му ще утихне и слабата му кръв ще се засили.

Лайла подбели очи.

— Не пак същото.

— Лайла, чуй ме. Нямаш представа какво…

— Всъщност — прекъсна го тя, изправяйки се на крака, — започвам да придобивам съвсем ясна представа за способностите му. Ако си го искаш обратно, разкажи ми останалото.

— Няма да разбереш — подхвърли Кел неволно.

— Пробвай — предизвика го тя.

Кел присви очи срещу нея. Какво странно момиче! Лайла Бард определено притежаваше способност да се справя със загадките: все още беше жива. Това говореше много. И се беше върнала да му помогне. Не знаеше защо — главорезите и крадците обикновено не се славеха с моралния си компас — но знаеше, че без нея щеше да е в далеч по-лошо състояние.

— Много добре — съгласи се Кел и спусна крака от леглото, — камъкът е от място, известно като Черен Лондон.

— Спомена за други Лондони — отбеляза Лайла, сякаш концепцията беше интересна, но напълно възможна. Не се обезпокояваше лесно. — Колко точно на брой са?

Кел прокара пръсти през рижавата си коса. От дъжда и съня стърчеше в сто посоки.

— Съществуват четири свята — отвърна той. — Представи си ги като различни къщи, построени върху една основа. Нямат почти нищо общо, като изключим географските особености и факта, че във всеки има по една версия на този град, яхнала реката в същата островна страна, и във всеки един свят този град се нарича Лондон.

— Сигурно е объркващо.

— Всъщност не е, когато живееш само в един от тях и не е нужно да мислиш за останалите. Но когато човек се мести помежду им… Аз използвам цветова схема, за да не ги бъркам. Сивият Лондон — това е твоят. Червеният Лондон е моят. Белият Лондон е на Холанд. И Черният Лондон е ничий.

— А защо е така?

— Понеже падна — Кел и разтри врата си отзад, охлузен от скъсаните върви на медальоните. — Изгубихме го заради мрака. Първото, което непременно трябва да научиш за магията, Лайла, е, че тя не е неодушевена. Жива е. Вярно, по начин много по-различен от нашия с теб, но въпреки това си е съвсем жива.

— Затова ли се ядоса? — попита Лайла. — Когато се опитах да се отърва от нея?