Възходът на номер Девет

Вече не се притеснявам какво ме очаква в бъдеще. За първи път съм наистина уплашена, че ще умра точно тук. Нищо не ми остава. Старейшините са ме избрали като воин, който да спаси расата ни, а аз ще умра насред някаква пустиня.

Усещам как ме обзема паника. С малкото самоконтрол, който ми е останал, трябва да я овладея, защото съм твърде уязвима, и ако не успея, всичко ще свърши. В отчаянието си прехвърлям мислите си към въображаемото угощение с останалите гардове. За да не мисля за друго, започвам да си представям какво бих им казала точно в този момент.

Хей, Марина, как върви при теб? Аз ли? Намирам се в пустинята и съм се запътила към някаква планина. Като имам предвид какво ни разказа Осем за местата, където е успял да се телепортира, предполагам, че съм в Ню Мексико. Губя сили, Марина. Не знам колко още ще издържа. Не знам също така къде сте вие, но моля те, моля те, намери начин да напуснеш мястото, където си се приземила, и ела да ме намериш.

Елла? Знаеш ли колко много съжалявам за Крейтън? Знам, че е било много болезнено за теб да гледаш как умира. Обещавам ти, ще отмъстим за неговата смърт и аз ще бъда най-отпред. Ако се измъкна от тази пустиня, ще отмъстя за всички лориенци.

Осем. Не успях да намеря лоралита. Не виждам никаква следа от вода, храна, подслон или цивилизация и съм съвсем сама. Можеш ли да ми кажеш къде се намира лоралитът? Искам да се измъкна оттук, искам да ви намеря, приятели.

Не намирам за глупаво, че си говоря наум с хора, които най-вероятно са на другия край на света. Затварям очи и отчаяно чакам някой да ми отговори. Разбира се, никой не отговаря. И така, продължавам да напредвам едва, едва. По някое време започвам да се олюлявам. Първо надясно, после наляво, почти падам, но успявам да се задържа в последния момент. Накрая, естествено, не успявам да се задържа и политам напред. Решавам да пълзя и продължавам така на известно разстояние, със затворени очи срещу ослепителното слънце. След известно време поглеждам към небето, за да проверя къде се намира слънцето, и тогава на стотина метра отпред виждам солидна метална врата, висока няколко метра, върху която отгоре има навита спираловидна жица. Първоначално решавам, че това е мираж. Но дори и от това разстояние дочувам бръмченето на електричеството. Което ме убеждава, че не е мираж.

Въпреки че нямам никаква представа какво се крие зад вратата, аз се нуждая от помощ. Достигнала съм момента, когато не се интересувам откъде ще дойде тази помощ. Изпълзявам до вратата и успявам да седна. Започвам да махам с ръце над главата си с надежда, че вратата се наблюдава с камери.

— Моля ви, помогнете — прошепвам, а гърлото ми стърже като шкурка.

Никой не се появява, вратата остава затворена. Отпускам се обратно върху пясъка. После събирам малкия остатък от силите си за един последен опит. Претъркулвам се по корем и бавно се изправям на крака. Решавам да изпробвам оградата. Какво пък толкова — малко електричество на фона на животозастрашаваща жажда и гладуване. Оглеждам се и забелязвам нисък кактус. Издигам го във въздуха и го пускам върху оградата. Той изцвърчава и се разпуква. Овъглените, димящи остатъци падат върху земята.