Възходът на номер Девет

— Марина? — простенвам аз.

Тя не отговаря. Все още не мога да отворя очите си, но внимателно се вслушвам за някакъв признак на живот. Чувам само как вятърът и пясъкът фучат около тялото ми.

Опитвам пак да говоря, но от устата ми излиза само шепот.

— Марина? Някой да ми помогне. Осем? Елла? Който и да е. — Толкова съм объркана, че викам дори и Крейтън.

Докато чакам и се надявам на отговор, ме връхлита споменът за мъртвото тяло на Крейтън. Цялата случка изплува пред очите ми. Сълзите на Елла. Атаката на могадорианците. Ръката ми под лакътя на Марина. Думите на Осем: „Потегляме“.

Слънцето над главата ми е толкова силно, че имам усещането, че вратът и раменете ми са обгърнати от огнено одеяло. Най-после успявам да се претърколя по гръб и вдигам ръка, за да засенча очите си от ослепителната светлина. Бавно ги отварям едно по едно. Не виждам никого. Само пясък. Изправям се с усилие, а в главата ми ехти гласът на Осем: „Наистина се надявам това да действа. Никога не съм вземал със себе си някой друг“.

Е, изглежда, че не действа. Или действа, но не и за мен, не и за всички нас заедно. Къде ли са се озовали Елла и Марина? Дали са заедно? Дали Осем е с тях? Дали не сме се пръснали по всички краища на света? Или само аз съм останала сама? Мозъкът ми трескаво прехвърля най-различни възможности. Ако не сме изгубили само Крейтън, ами и ние самите сме се пръснали, то тогава отново сме се отдалечили неимоверно много от нашата цел. Става ми зле от чувството на безсилие и паниката, които ме връхлитат. Всичко, за което работихме, всичко, което жертвахме, за да стигнем до Индия и намерим Осем — оказва се, че е било за нищо.

Сам-сама съм под безоблачното небе и знойното слънце, без никаква идея къде се намирам и как бих могла да открия друга жива душа, било то гард или някой друг. Внимателно оглеждам всяка посока и все още се надявам, че Марина ще се появи между дюните и Елла ще е зад нея, или пък Осем ще прави циганско колело над пясъчната шир. Но виждам само безлюдна пустиня.

Сещам се какво ни обясни Осем за това как действа това телепортиране. Където и да съм се приземил, знам, че съм близо до един от сините камъни. Въпреки че не притежавам неговия завет за телепортиране, аз се надявам, че пак ще мога да използвам лоралита по някакъв начин. Отпускам се на колене и започвам трескаво да копая. Няма начин да разбера къде се намира камъкът или как да го търся, но съм напълно отчаяна. Толкова отчаяна, че изобщо не забелязвам, че пясъкът изгаря пръстите ми.

Единствените камъни, които намирам, са малки, натрошени и най-обикновени. Останала напълно без дъх, обляна в пот, най-сетне спирам да копая и сядам на петите си. Не мога да си позволя повече да изразходвам малкото енергия, която ми е останала. Трябва да намеря вода и подслон. Извивам настрани глава и се заслушвам във вятъра. Надявам се да открия някакъв знак, но такъв няма. Докъдето стига погледът ми, има само пясък и дюни. Не ми остава нищо друго, освен да вървя. Поглеждам към слънцето и използвам за ориентир сянката си, после тръгвам с мъка през пясъка.