Възходът на номер Девет

— Забрави. Няма начин. Та тук ще ни видят куп хора! — заявявам аз, поклащайки глава, и се обръщам обратно.

Девет излиза на покрива.

— Никой няма да ни види тук. Това му е хубавото да си на покрива на най-високата сграда в града.

Не искам да изглежда, че съм се уплашил, затова го следвам, като показвам по-голяма увереност, отколкото чувствам. Но не съм готов за силния вятър, който едва не ме избутва обратно до вратата. Девет продължава да се движи, сякаш без да усеща вятъра, само черната му коса се развява около главата му. Бялата му риза се надува като балон около тялото му. Той я съблича и я мята зад парапета. Когато стига до средата на покрива, той замахва с китката си и сребърната тръба се разтяга от двата си края, като става близо метър и половина дълга, и засиява в червено. Той се извръща към мен и с длан ме кани да се приближа. Подобно на въжеиграч тръгвам към него, като стъпвам крак пред крак. Намираме се в огромната сянка на застрашително извисяващото се острие в отдалечения край на покрива. Щом се доближавам до него, Девет се обръща и хуква към острието.

Нямам представа какво смята да прави, затова спирам и изчаквам следващия му ход. Без да намалява темпото, той се изкачва по острието и стига върха му. Острието се олюлява под напора на вятъра.

Само от гледката как се люлее главата ми се замайва. Девет издига над главата си червената тръба и докато схвана какво прави, той я мята. В същата секунда се хвърля с главата напред към мен и аз съм изправен пред два предмета, които политат едновременно към мен. Успявам да се претърколя настрани, за да избегна острата тръба, и я виждам как се забива в една метална преграда. Обръщам се, за да пресрещна Девет, и успявам да му нанеса удар, който го запраща назад.

Посягам и издърпвам червената тръба на Девет от металната греда. Анри не ме беше подготвил за това, но аз я вдигам над главата си и я насочвам за атака. Девет се изправя, готов да посрещне атаката ми. Замахвам с тръбата към тялото му, но той парира удара и веднага посяга да изрита току-що оправеното ми коляно. Дърпам крака си и той пропуска, но успява да хване тръбата. Двамата се сборичкваме за нея, като се нападаме, отбягваме, въртим и блокираме. Той използва своята телекинеза, за да ме вдигне над пода. Опитвам да се противопоставя, но разбирам, че със силния вятър това ми дава предимство. Като преценявам внимателно движенията си, аз хвърлям нагоре тръбата и за част от секундата се озовавам зад Девет, а тръбата е около врата му.

— Трябваше вече да сме поели към Ню Мексико — казвам аз, като го придърпвам към вратата, която води към асансьора.

Девет замахва назад с главата си и ме улучва право в носа. Изпускам тръбата. Той я сграбчва, а аз се препъвам назад и се удрям в електрическо табло.

— Това твои думи ли са, Джони? Или са на Питакъс? — пита подигравателно той и замахва с тръбата.