Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
Вървя на север. Без защита срещу ярките лъчи и от потта, която се стича в тях, очите ми парят. Тялото ме боли от горещия пясък, който се удря в него, и аз се чувствам толкова уязвима, колкото никога досега. Накъдето и да погледна, гледката е една и съща. Знам, че тялото ми не може да издържи твърде дълго под това силно слънце. Правя още няколко стъпки, после ставам невидима, за да избягам от безмилостната горещина. Така по-трудно ще ме открият, но нямам избор. След това използвам телекинезата си, за да се издигна малко над земята, с което предпазвам краката си от горещия пясък. По-високата ми позиция за наблюдения само потвърждава преценката ми, че на голямо разстояние от мен има само пясък, още пясък и пак пясък. Всеки път, когато мина покрай някоя дюна, аз хвърлям поглед наоколо с надежда да видя път или някаква следа от цивилизация. Единственото, което внася промяна в безкрайната пясъчна гледка, това са огромни, цъфтящи кактуси и парчета вкаменено дърво. Чистото, безоблачно небе сякаш ми се надсмива като не ми предоставя дори едно малко облаче, което да използвам, за да създам буря. Отварям първия кактус, който ми се изпречва, но, за мое огромно съжаление, той не съдържа достатъчно вода да ми утоли жаждата.
Точно когато енергията и духът ми почти са достигнали своя край, на хоризонта се появяват планини, което все пак е някакъв вариант за избавление. Не мога със сигурност да преценя, но ми се струва, че ще ми трябва един ден, за да ги достигна. Определено са твърде далече, за да стигна до тях днес. Тази мисъл попарва надеждите ми. Трябва да си намеря подслон.
Отново ставам видима и се надявам някой да ме види. Поглеждам към небето и забелязвам първите облаци за деня. Сърцето ми трепва и аз усещам малък прилив на енергия, която не съм подозирала, че имам. Концентрирам се, за да създам буря, една мъничка буря над мен. Дъждът е кратък, но въпреки това внушителен. Това е единствената причина да не се предам напълно.
Продължавам да вървя, докато стигам една ниска телена ограда. Точно зад нея започва едва забележим мръсен път. Това е първата следа на цивилизация, която срещам, и от радост забързвам крачките си. Следвам пътя около километър и половина и стигам до малък хълм, който успявам да изкатеря. От другата страна като по чудо забелязвам очертанията на няколко малки постройки. Не мога да повярвам на очите си. А дали трябва да им вярвам? Дали това не е мираж?
Не, не е. Колкото повече се приближавам, толкова повече се убеждавам, че конструкциите са истински. За нещастие колкото повече приближавам, виждам също, че постройките са целите на дупки; разпадащи се дървени скелети, изоставени на безмилостната атака на пустинята. Тези постройки символизират какво се случва, като си се забутал в място като това. Бях се натъкнал на град призрак.
Преди да допусна разочарованието да ме повали, аз се съсредоточавам върху онова, което може да е останало. Преди призраците да са го завзели. Чешма? Кладенец? Претърсвам отвън и отвътре всички постройки, като търся източник на вода. Трябва да намеря водя. Нуждая се от този крайно необходим елемент. Всеки има нужда от вода, следователно някъде трябва да има вода, нали така?
Не. Или поне аз не намирам такава. Предполагам, че някога тук е имало кладенец. Но сега е засипан от пясъка или пък е унищожен от извънземни, кой може да знае? Отчаянието, което ме връхлита, не може да се сравнява с предишното. Сама, без вода, без храна, без подслон. Изкрещявам с пълно гърло:
— Има ли някой тук? Моля ви! Някой! Който и да е!
Някъде отдясно долита пукот от дървена греда. Това не е отговорът, на който съм се надявала.
Оглеждам вътрешността на всяка постройка и както може да се очаква, всяка следваща е по-празна от предишната. След като се убеждавам, че наистина съм напълно сама, си избирам един ъгъл в нещо, което, предполагам, някога е било бакалница, и сядам да отдъхна малко. За да се отвличам, опитвам се да си представя постройката пълна с храна и вода. Преструвам се, че се каня да приготвя храна за останалите гардове. Дълга маса, Марина е седнала между Елла и Осем. Слагам Джон начело на масата, а аз заемам другия край. Представям си, че Девет и номер Пет са с нас. Те се закачат помежду си и разказват истории за местата, където са били. Всички се смеят и ме поздравяват за празничната трапеза, която съм приготвила, а пък аз им казвам колко съм радостна, че всички са успели да дойдат.
— Какъв е вашият любим спомен от Земята? — Представям си, че Марина задава този въпрос на останалите.